— Защо просто не потърси по фамилията му? — пита Клементин.
— Нещата не стават така — обяснявам. — Ако беше днес, да, имаме по-добра компютърна система, но ако искаш да видиш кой е поискал конкретен документ в миналото, то е като библиотечен картон в стара книга от библиотеката — трябва да преглеждаш картон по картон и да проверяваш всички имена в тях.
— И тогава се сетих за Дон Кихот — съобщава Тот.
Вдигам глава объркан.
— Помните ли, че гледахме онзи списък от Маунт Върнън на всички книги, които е притежавал Джордж Вашингтон в деня, когато умира? Е, познайте от коя книга в цялата му библиотека екземплярите са повече от всяка друга?
— Освен Библията ли? — питам. — Бих казал „Дон Кихот“.
— Невероятна догадка. А знаете ли, че през 1861 година, по време на процес в Окръжния съд в Мисури — пазим документация, защото е федерален съд — една от страните представя като доказателство цялото лично имущество и багаж, оставен от един от техните пътници? Е, познайте коя книга е носел този пътник?
— „Дон Кихот“ — казвам за втори път.
— Историята е забавна, нали? — пита Тот. — Във фондовете ни има два екзепляра, които са били и в колекцията на президента Вашингтон. Днес единият от тях се съхранява в нашето хранилище в Сейнт Луис, но на 14 април 1961 година, по време на администрацията на Кенеди, човек на име Д. Гирич пак е дошъл и…
— Чакай, точно на тази дата ли? — прекъсвам го.
— А, сега виждаш, нали?
— Каза четиринайсети април…
— 1961 — добавя Тот с усмивка.
Клементин гледа ту към единия, ту към другия. Объркана е.
— Заливът на прасетата[8] — уточнявам.
— Всъщност няколко дни преди Залива на прасетата… но в това е гъделът. — Тот издува бузата си с език. — Нашият скъп приятел Д. Гирич пак така влиза в сградата и иска да види същия екземпляр на „Дон Кихот“ на трети октомври 1957 година, на шестнайсети май 1954 година и на шести август 1945 година.
Побиват ме студени тръпки. И те нямат нищо общо с измръзването от силния климатик.
— Какво? — чуди се Клементин при вида на изражението ми. — Какво се е случило на тези дати?
— Трети октомври 1957 година е денят, преди руснаците да изстрелят спътника, нали? — питам.
— Точно така — кима Тот.
— А шестнайсети май 1954?
— Денят преди съдът да се произнесе по делото „Браун“ срещу Съвета по образование[9]. Но този последния забравих дали е…
— Това е най-късният — уточнява Тот и продължава да кима. — Сега схващаш, нали?
Кимам заедно с него.
— Но за да бъде тук в деня преди… винаги да бъде тук в деня преди… Дали е знаел?
— Никой не е в състояние да си разчете времето толкова добре — убеден е Тот. — Трябва да е знаел.
— Какво да е знаел? — умолява Клементин, съвсем объркана.
Поглеждам я и усещам как леденият студ пълзи и се настанява във вдлъбнатините на гръбначния ми стълб. Дъстин Гирич, който и да е той, е бил тук в дните преди Залива на прасетата… спътника… решението за Браун… и шести август 1945…
— Хирошима — прошепвам. — Бил е тук в деня преди Хирошима.
— Така е — съгласява се Тот. — Но никога няма да повярваш къде е бил преди това.
Глава 39
— Добре, ето… Върни се с още трийсет години — подканва ме Тот. — 1915… два дни преди нападението на „Лузитания“…
— Това ни въвлича в Първата световна война — обяснявам на все още обърканата Клементин.
— После отново през 1908 година, седмицата преди пускането на Модела Т[10]. — Тот прелиства купчина фотокопия, а гласът му набира скорост. — На някои дати не се е случило нищо значително. Но намерих посещение дори два дни преди да сменят пенито на САЩ с дизайна с Ейбрахам Линкълн.
— Но как ти си… — млъквам по средата на изречението. — Това е невъзможно. Изключено е да е идвал тук.
— Прав си — съгласява се Тот.
— А… защо? — любопитства Клементин.
9
Тогава Върховният съд на САЩ обявява за противоконституционни отделните обществени училища за бели и чернокожи. — Б. пр.