— Тогава не сме съществували — обяснявам. — Архивът е основан през 1934 година. Персоналът започва да постъпва през 1935-а.
— Но за наше щастие Библиотеката на Конгреса предоставя книги от 1800 година — напомня Тот. — И когато се обадих на някои от моите приятели там — все пак това е най-голямата библиотека в света — е, беше шокираща изненада да чуя, че имат свои собствени екземпляри от „Дон Кихот“.
— Значи, дори преди Архивът да отвори…
— …господин Д. Гирич е ходил там да гледа стари книги, по случайност някогашна собственост на генерал Джордж Вашингтон. И пак истинското чудо е в графика му: три дни преди клането в Ундид ний… шест дни преди битката при Гетисбърг… те все още търсят, но намерихме друго посещение чак от четвърти юли 1826 година, когато и двамата бивши президенти Джеферсън и Адамс умират часове един след друг в Деня на независимостта.
— Този е като някакъв зъл Форест Гъмп — констатирам аз.
— Казваш „този“, сякаш е една личност, като че ли от 1826 година само един човек се навърта наоколо — възразява Тот. — Не се обиждай, но си прекалил с историите за вампири.
— Значи мислиш, че има повече от един човек.
— Нямам представа какво е. Но мисля, че по някаква неизвестна причина, изглежда, куп хора са използвали това име през цялата история. Ние сме в сграда, предназначена да подслонява и запазва най-големите тайни на правителството. Затова, да, Бийчър, наистина вярвам във възможността този вид великденско зайче да съществува. Единственият въпрос е…
— Така влизат във връзка — изрича Клементин.
Тот и аз се обръщаме. Тя седи на прашното бюро и прелиства купчината фотокопия на Тот.
— Те говорят помежду си — повтаря тя. — Идват тук и използват книгите. Ето как Джордж Вашингтон e общувал с неговата група. Така е и с моя тат… — тя млъква. — Помислете какво каза Нико.
— Ти си говорил с Нико? — пита ме Тот. — Какво каза той? Знае ли нещо? Какво може да знае?
Въпросите му следват бързо. Всичките са логични. Но неподготвен ме сварва напрежението в гласа му.
— Бийчър, искам да чуя какво каза той.
— Добре, но… първо да те попитам нещо.
— Ти спомена, че Нико…
— Само едно нещо, Тот — настоявам, без да му позволя да ме прекъсне. — Вчера… преди Орландо да бъде убит… — поемам си дълбоко дъх и избълвам всичко, докато не съм променил решението си. — Когато бях в кабинета на Орландо по-рано, относно повикванията на неговия телефон… защо си се обаждал на Орландо в деня, когато умря?
Клементин вдига поглед от документите. Тот замръзва. И веднага бързо се усмихва, сляпото му око се скрива в игриво намигане.
— Браво на теб, Бийчър. Браво на теб — натъртва той и пак започва да усуква около пръста си кичур от брадата си. — Казах ти да не се доверяваш на никого и ти постъпваш точно така.
— Тот…
— Не, не се извинявай. Това е добре, Бийчър. Постъпваш умно, като ме питаш. Точно това трябва да правиш.
Кимам с благодарност за одобрението му, но…
— Така и не обясни защо си му звънил — отсича Клементин.
Пръстът на Тот бавно се измъква от брадата му.
— Служебната ми карта — казва той. — Картата ми за Архива беше на път да изтече и ме посъветваха да се обадя Орландо, за да взема формуляр за нова.
— Нали Г. И. прави всички наши проучвания. — Имам предвид отдела на генералния инспектор.
— Така е. Но Орландо правеше снимките. Иди да погледнеш. Срещу бюрото му има един от онези екрани за паспортни снимки, дето се издърпват и заставаш пред тях.
Поглеждам Клементин, после Тот. Това е всичко, което ми трябва. Той току-що ни спаси задниците от Хазей, даде ни колата си и направи всички тези проучвания за Дъстин Гирич не по друга причина, а защото е най-скъпият ми приятел.
— Бийчър, ако не искаш да говориш за Нико, всичко е наред — заявява той.
— Просто слушай — предлагам му аз. — Знаеш ли какво е Кръгът Кулпър?
— Имаш предвид шпионската бригада на Джордж Вашингтон?
— Значи си чувал за тях?
— Бийчър, аз съм тук отпреди на Джо Кенеди да му поникнат косми по гърдите. Чувал съм, разбира се… — той замълчава, сякаш досетил се за нещо. — О, значи това е, което Нико…
— Какво? — питам. — „Това е, което Нико“ какво?
Той се замисля за миг, все едно още оглежда подробностите.
— Бийчър, имаш ли представа какво всъщност е правил Кръгът Кулпър? — пита накрая Тот.
— Точно както каза: били са личната шпионска единица на Вашингтон. Той е използвал цивилни граждани, за да предава информация напред-назад.
— Ами не… не че не си прав. Предали са много информация. Британците продължавали да залавят най-добрите военни шпиони на Вашингтон… продължавали да засичат плановете му… не знаел на кого да вярва… затова се обърнал към тези цивилни, към тези обикновени хора и те се оказали неудържими. Но това, с което е прочут Кръгът Кулпър, това, за което са ценени от историята, е… — той отново замълча. — Виждал ли си чия статуя стои пред първоначалната централа на ЦРУ?