— Това друг шифър ли е? — интересува се Тот.
— Най-важният шифър от всички — отвърнах, спомняйки си прекараното време в магазина на господин Фарис. — В антикварните книжарници така отбелязват цената.
— Или в някои случаи какво е платил книжарят за нея — добавя Диаманта, — така че да знаят за колко да я продадат.
Тот превърта информацията в ума си.
— Значи вместо да е рядко издание на Джордж Вашингтон, мислите, че тази книга струва около два долара?
— Струва колкото някой ще плати за нея — натъртва Диаманта. — Но ако трябва да предположа, да, обзалагам се, че това е по-късно издание, което някой фалшификатор е подправил, за да го продаде с измама през 1800-те, след смъртта на Вашингтон. Натъквам се на такива постоянно. Видях една преди няколко седмици в антикварна книжарница във Вирджиния — продължава Диаманта. — Затова на ваше място щях да съсредоточа енергията си върху книгата, в която искат да получат отговор.
— Моля? — озадачава се Клементин.
— Да не мислиш, че това не са библиотечни сигнатури? — предизвиква я Диаманта. — Те ти пишат в тази книга, после ти отговаряш в друга. Общуване чрез книги. Гордостта на Кръга Кулпър.
Отново се сещам за Нико, докато и тримата се взираме в последния ред на съобщението:
Напиши отговор: NC 38.53.628 или WU 771.377
Несъмнено, определено приличат на библиотечни сигнатури.
— Има само един проблем… — започвам.
— И той е, че трябва да намерим тези книги веднага… — прекъсва ме Тот и се вглежда настойчиво в мен. Разбирам намека.
Но когато се насочваме към вратата, чувам песента „Острови на течението“. Кени Роджърс и Доли Партън. Телефонът на Тот.
— Говорите с Тот — отговаря той, като го отваря.
Кимва, после кимва отново. Но не отронва нито дума. Дори след като затваря.
— Дениъл, благодаря още веднъж за помощта. — И Тот ни побутва с Клементин към коридора.
— Не забравяй за мен и Рина — извиква Диаманта, докато излизаме.
Вратата на лабораторията с бронирано стъкло се затръшва със студено изщракване, ала чувам тихото сумтене на Тот, докато той се тътри обратно към асансьорите.
— Знаеш коя е книгата с тези номера, нали? — пита Клементин.
Тот не ѝ обръща внимание. Аз — също.
— Кой беше на телефона? — питам го.
— Никълъс — отвръща Тот.
— Кой е Никълъс?
— Охранителят на пропуска. С веждите като гъсеници. Плащам му двайсетачка, за да си държи очите отворени. — Тот ни натиква в очакващия ни асансьор. — Сега, ако си размърдате задниците достатъчно бързо, може да имаме късмета най-накрая да спипаме Дъстин Гирич.
Глава 44
„Дзън“, пропява асансьорът във фа-диез и вратите се плъзват настрани.
Хуквам първи, стрелвам се по коридора и се насочвам право към сивите каменни стени на фоайето. Зад мен Тот накуцва и се опитва да не изостава. Не е изненадващо. По-възрастен е с близо петдесет години. Но ме изненадва Клементин: и тя се затичва, ала бързо изпуска парата. Лицето ѝ придобива цвета на стара порцеланова кукла.
— Добре ли си? — питам.
— Върви… Ако е там… Върви! — настоява тя.
Решавам да я послушам и набирам скорост.
— Бил отишъл в „Справки“! — вика Тот.
Завивам рязко надясно и нахълтвам в ментовозелената зала за справки, същата, в която намерих Клементин тази сутрин и тя ми даде направената от нея снимка с нас двамата.
Тук, на изследователските писалища, няма никого. Никого и при книжните лавици. Последното изписване от фондовете за посетители е направено преди час. Вече е твърде късно. Тук няма никого.
С изключение на възрастен чернокож мъж в тъмно късо вълнено палто, приведен пред маса с няколко компютъра.
— Господине, проверявам документите. Може ли да видя картата ви? — подканям мъжа. Той не се обръща.
— Господине… Господине, говоря на вас — добавям и се втурвам към него. Протягам ръка да го хвана за рамото.
— Бийчър, недей! — изкрещява Тот, току-що влязъл в залата.
Твърде късно. Тупвам човека прекалено силно, той се обръща и…
Той е тя.
— Я не ме пипай — излайва жената, като се завърта на мястото си.
— Госпожо, сс-ъжалявам… Мислех, че сте… Просто проверявам документите за самоличност.
Тя вдига картата си, удостоверяваща, че е изследователка от университета в Мериленд. Но когато оглеждам останалата част на помещението, няма и следа от… от… никого.
Включително от Дъстин Гирич.
Не е възможно. Пазачът го е видял да влиза тук. Да се движи толкова бързо… Сякаш е знаел, че идваме. Но единствените, които знаеха, бяха…