— Кой ти се обажда? — пита Тот.
Обръщам се и виждам, че Тот стои до Клементин. Телефонът вибрира в ръката ѝ.
Тя поглежда надолу, за да види номера.
— От работата ми, сигурно искат да разберат дали ще ида утре — обяснява Клементин. — Защо?
— Защо не вдигаш? — пита Тот.
— Защо ми говориш с такъв тон?
— Защо не вдигаш?
Очевидно раздразнена и по-бледа от всякога, Клементин отваря телефона и го вдига до ухото си. Слуша няколко секунди и после изрича кратко:
— Аз ще се обадя, става ли?
Наблюдава реакцията на Тот и пита:
— Какво?
— Не съм казал нищо — с тона си Тот цели да се увери, че тя долавя предизвикателството в гласа му.
— Просто го кажи! — тросва се тя.
Той поклаща глава.
— Значи сега не ми вярваш? — И му подава телефона си. — Искаш ли да говориш с тях? Ето, говори с тях.
— Слушай, всички имахме дълъг ден — намесвам се.
— И не ми пробутвай този зъл поглед, с който гледаш всички наоколо — все още е втренчена в Тот.
Той се отдалечава към главната рецепция. Тя го следва плътно зад гърба.
— Бийчър присъства в живота ми много преди да влезе в твоя. Помагам му, откакто започна всичко това, и какво? Сега си мислиш, че доноснича на Гирич или нещо подобно?
— Ти го каза, не аз — подхвърля Тот.
— Но не пречи и да си ти — отвръща Клементин. — О, за малко да забравя: не получи ли ти онова вълшебно телефонно обаждане преди три минути, което ни накара да търчим насам. Идеален момент за Гирич да се регистрира и да каже, че всичко е чисто. Предупреждавам те: нараниш ли приятеля ми, ще направя всичко възможно светът да разбере кой си.
Очаквам Тот да избухне, но вместо това той гледа надолу към червената папка, с три халки на подвързията, която лежи отворена върху плота.
Разбира се. Регистърът…
— Бийчър… — казва Тот.
Бързо се приближавам.
— Какво? — пита Клементин. — Какво е това?
Без да ѝ обръща внимание, Тот отгръща една страница назад, след това се връща към първоначалната.
— Всеки ден в тази стая има персонал от нас, от архивистите — обяснявам. — Дежурим по час-два, та когато дойдат посетители, да им помогнем за техните проучвания. Но по-важното е, че надзорничката на тази стая отбелязва кога точно идва всеки от нас просто за да знае кой е обслужващият във всеки конкретен момент.
— И виж кой от петдесетте архивисти в тази сграда е последният, бил тук според този регистър едва преди десет минути. — Тот забива кривия си пръст във фамилното име, изписано на страницата.
16,52 Далас Джентри
Моят колега. И съсед по „кошара“. И заедно с Рина другият зачислен към президента Уолъс вчера, когато той трябваше да пристигне в ПСИД.
Глава 45
Шест минути по-рано
При подстригването Андре Лоран не поставяше на първо място скоростта. Държеше преди всичко на акуратността. На точността. Да дадеш на клиента точно желаното от него. Или най-малко да го убедиш, че си му дал точно каквото иска.
Но тук беше различно.
С влизането в ментовозелената зала „Справки“ на първия етаж на Архива Лоран не пропиля нито секунда.
Без съмнение, днес скоростта беше особено важна. Друг път целта беше да се движи бавно… да отиде до читалнята за проучвания на горния етаж, да издърпа количката, пълна с документи, брошури и половин дузина други регистри, и тогава пред погледите на всички да скрие онова, което им беше необходимо.
Но ако казаното в „Проблем от Ада“ беше вярно… ако някой друг беше взел речника…
Не искаше дори да си го помисли.
Бързият оглед на читалнята му показа, че поне бе улучил точното време. Бог да благослови държавните служители. Малко преди пет почти целият персонал беше изчезнал.
— Мога ли да ви помогна? — извика му възрастна служителка, докато буташе количка, пълна с малки кутии, към стаята за четене на микрофилми в дъното вляво.
— Всъщност съм добре. — Лоран махна с ръка за благодарност, но не помръдна, докато тя не се отдалечи.
Най-после жената изчезна от погледа му, а той тръгна покрай централното писалище и се запъти към лавиците, подредени край стените на помещението. Пренебрегна номерацията им и започна да брои. Едно… две… три… четири… тук… четвъртата лавица вдясно. Както почти всички други рафтове, и тя бе запълнена със стари книги с кожени подвързии, предимно кафяви и тъмносини, но и няколко червени; всеки том бе посветен на различна тема. На най-горния рафт имаше редица черни папки и няколко брошури. Според гръбчетата: каталожна група 267.