Лоран кимна. Беше тази. Погледна през рамо и се увери добре, че надзорничката я няма.
Всичко беше чисто.
Посегна към последния рафт и издърпа с два пръста една от дебелите черни папки. Отвори я с една ръка и постави при брошурата в нея и книгата, която носеше — „Проблем от Ада“, а после с леко движение плъзна и двете книги на най-горния рафт и се отправи към вратата.
Идеята беше колкото проста, толкова и елегантна. Служителите на Архива бдят за посетители, които се опитват да измъкнат документи навън. Но никой никога не би заподозрял, че някой ще вмъква нещо вътре.
Вече беше там. Просто още една книга в най-големия архив в света. Трийсет секунди по-късно Лоран вече го нямаше. Трийсет секунди по-късно се намираше навън, излязъл скрит от погледите на охраната сред тълпата тръгващи си служители.
Трийсет секунди по-късно беше извадил телефона си и набираше номера, научен вече наизуст.
Когато започна да звъни, покрай Лоран профуча очукана „Тойота“ с избеляла лепенка от президентските избори на задната броня: „Не ме вини, че не гласувах за Уолъс“.
До ухото на бръснаря телефонът спря да звъни. Някой беше вдигнал. Лоран дори не си отвори устата. Нямаше нужда.
Без да отрони и дума, затвори телефона. Съобщението беше изпратено. Четвъртата библиотека. Най-горния рафт. По най-бързия начин.
Точно както искаше клиентът.
Глава 46
— Отишъл си е — констатирам аз.
— Провери бюрото му — подсеща ме Тот.
Вървя от „кошара“ на „кошара“, като минавам и покрай моята в залата ни на четвъртия етаж, но вече знам отговора.
Когато стигнахме дотук, огледах металното табло за писане и малките магнити с нашите снимки на тях. Имаше двама души в колоната ВЪТРЕ. Всички други бяха ВЪН. Включително и архивистът, заради когото дойдохме: Далас.
— Не отговаря на мобилния си. Навярно е на долния етаж — допуска Тот. — Или в хранилищата.
— Не е. — Тръгвам обратно към магнитите в предната част. — Знаеш какъв е… не се отписва до момента, в който си тръгва. Не дай Боже да разберем, че не работи постоянно и… Почакай. Къде е Клементин?
Тот поглежда през рамо. Вратата към коридора все още е отворена.
— Клеми? — викам, проточил врат навън.
Тя седи с кръстосани крака на плочките.
— Съжалявам, аз само… Беше дълъг ден…
— Така ли? Когато се срещам с моя отдавна изгубен баща, задържа ме охраната и откривам тайни записки, които биха ме отвели до убийство, обикновено съм доста по-бодра.
С насилена усмивка протяга ръце и се хваща за рамката на вратата, за да стане.
Но когато се изправя на крака, нейното лице… Вече не е само пребледняло. Позеленяло е.
— Наистина не си добре, нали?
— Престани, моля те! Добре съм — твърди тя и пак се усмихва пресилено.
Намества няколко избягали кичура черна коса зад ухото си и виждам, че ръката ѝ трепери леко. Разполагах с двайсет години да си фантазирам за силата на Клементин. Това е най-лошото при среща със стари приятели: когато реалността измества розовите спомени.
— Трябва да те отведем у дома. — Бързо обаче осъзнавам, че сред цялото ми вълнение от срещата ни нямам представа къде живее.
— Къде във Вирджиния живееш? Далече ли е?
— Мога да взема метрото.
— Не се съмнявам, че можеш. Но къде живееш?
— До Уинчестър. Недалеч от университета „Шенандоа“.
Поглеждам Тот, но той вече клати глава. Далеч е. Наистина далеч.
— Сигурна ли си, че метрото стига дотам?
— Метро, после местен автобус. Ще се успокоиш ли? Постоянно пътувам така.
Отново поглеждам Тот. Той пак поклаща глава.
— Не искай от мен да я закарам — отсича Тот.
— Не те моля да я закараш.
— И не ми искай колата — предупреждава той.
Не обелвам и дума. Лицето на Клементин е зелено; ръката ѝ все още трепери. Тот може да не я харесва. И може да не му се нрави колко свръхконтролираща беше. Но дори и той вижда. Клементин не е в състояние да се добере до вкъщи сама.
— Добре съм — уверява тя.
— Бийчър… — повторно ме предупреждава Тот.
— Всичко ще е наред. Ще видиш.
— Не. Няма да видя — мръщи се Тот. — Уморен съм, съсипан съм, а благодарение на твоя речник днес не успях да свърша нищо. Последното, от което се нуждая, е два часа обиколка на Вирджиния. Откарай я у дома и се върни да ме вземеш.
— Добре. Да. Точно така.
Само след шест минути и деветнайсет секунди Клементин и аз сме в светлосиния „Мустанг“, излизаме от гаража на Архива и се врязваме във вечерния трафик.