— Тази гледка ми е позната. Притежаваме най-добрите снимки на света в нашите фотографски фондове. Имаме най-ранните доклади, от времето, когато Комисията започва да го обсъжда. Имаме дори оригиналните чертежи, които…
— Спри колата.
— Моля?
— Чу ме. Спри колата. Довери ми се.
— Клеми, не съм…
Тя хваща дръжката и отваря рязко вратата. Поривът на студения въздух създава вакуум, той засмуква косите ни и захвърлена салфетка от пода вдясно. Гумите на автомобила изтрополяват по плочите на пътната настилка на моста.
Настъпвам спирачките и хорът от клаксони зад нас бързо постига хармония. Извъртам волана и успявам да се изтегля край перилата на моста, а отворената врата на „Мустанг“-а остъргва леко бетонната преграда.
— Ти луда ли си! — изкрещявам, докато бързам да спра. — Да не сме в осми клас!
— Не го прави.
— А?
— Не се връщай в осми клас… не говори за минали неща… не викай стари спомени, които нямат нищо общо с това, какви сме сега. Това е най-важното! Днес… — казва тя, докато клаксоните продължават да свирят зад нас.
— Ченгетата ще са тук за две секунди. — Държа главата си наведена надолу и се взирам в чатала си, за да не гледам към моста. — Не може да се спира на национални паметници.
— Можеш, разбира се. Току-що го направи. Сега погледни и ми кажи какво виждаш.
— Не мога.
— Можеш. Просто се опитай. Знам, че можеш.
— Клеми…
— Опитай, Бийчър. Просто опитай.
Чувам сирените в далечината.
— Моля те — добавя тя, сякаш се моли за душата ми.
Не съм в настроение да се сблъсквам с още служители на реда и все още чувам Орландо да ме нарича „професор Индиана Джоунс“, затова вдигам глава и бързо поглеждам надясно. Само за секунда. Най-много за две. Вятърът е разбъркал косата на Клементин, но над рамото ѝ ясно се вижда яркият бял купол на Джеферсън Мемориъл. Замирам, изненадан да усетя как сърцето ми затуптява по-бързо.
— Как изглежда? — пита тя.
— Честно? Доста ужасно. — Взирам се в извивките на мраморната зидария. — Това е само гърбът. Не се вижда хубавата част със статуята.
— Но е реално — напомня, загледана в мемориала. — И поне го виждаш наистина. Не в книга. Не и в някакви стари документи. Виждаш го тук… сега… в смразяващия студ, от моста, по начин, по който никой турист никога няма да го види.
Юмруците ми още са вкопчени във волана. Стоя с наведена глава и отново отказвам да погледна отвън. Но я слушам.
— Всъщност ми хареса — признавам.
— Звучиш изненадан.
— Май че съм. — Сърцето ми започва да галопира. — Никога не съм го възприемал от този ъгъл.
Клементин се извръща към Джеферсън Мемориъл и поглежда за миг по моя начин, хвърля поглед през рамо и се обръща пак към мен. Очите ни се срещат. Не си позволява да се усмихне… все още преценява. Но съзирам благодарността ѝ за доверието.
— Тя направо ме заряза — избъбрям.
— Моля?
— Годеницата ми Айрис. Ти ме попита преди. Тя ме заряза.
— Така си и мислех. Доста очевидно е.
— Но не беше заради друг мъж.
— Заради момиче ли? — пита Клементин.
— Де да беше. Тогава поне щях да имам добра история.
Това е моментът, в който се предполага тя да попита какво се е случило. Но не го прави.
Главата ми все още е наведена. Ръцете ми все още стискат волана. Докато преживявам отново момента, тя забелязва каква болка изпитвам.
— Бийчър, ако не искаш, не е нужно да го казваш. Наистина няма значение.
— Заряза ме по най-лошата възможна причина — казвам, а сирените продължават да се приближават. — Без абсолютно никаква причина.
— Бийчър…
Стискам зъби, за да се удържа.
— В смисъл, ако се беше влюбила в друг или бях направил нещо погрешно, или я бях подвел по непростим начин… Бих го разбрал, нали? Но вместо това тя каза… че няма нищо. Абсолютно нищо. Бил съм си аз. Бил съм мил. Бил съм добър. Ние просто… не виждала връзката повече.
Поглеждам Клементин, чиято уста е леко отворена.
— Навярно просто е решила, че съм скучен. А най-жестокото е, когато някой каже нещо гадно за теб, да знаеш колко е прав.
Клементин ме гледа от седалката на пътника, без да помръдва.
— Може ли да ти кажа нещо? — предлага накрая. — Тази Айрис ми изглежда истинска мърла.
Разсмивам се и почти се задъхвам от обзелата ме радост.
— И може ли да ти кажа още нещо, Бийчър? Не ми се виждаш влюбен в миналото. По-скоро те е страх от бъдещето.
Вдигам глава и се обръщам към нея на седалката до мен. Когато си тръгвахме от „Света Елизабет“, Клементин каза, че най-трудното при срещата с Нико било как толкова голяма част от живота ѝ изведнъж придобила смисъл. Да, надценявам го, знам колко съм мелодраматичен и ожесточено отхвърлям нещо, само защото повикахме призрака на Айрис, но откакто Клементин се върна в живота ми… животът ми няма изцяло смисъл. Определено обаче има повече смисъл, отколкото преди.