Тя.
Клементин опъваше силно въжето за скачане, увито около врата на Палини. Не го душеше, но теглеше здраво, за да издърпа Палини и да го смъкне от гърдите на Бийчър.
— Ще те убия! Ще те убия! — изрева Палини, борейки се бясно да се извие назад и да я достигне.
— Глупако, да не мислиш, че още скачам на въже в седми клас? — предизвика го тя, докато удържаше Палини със зловещо спокойствие.
Бийчър си помисли, че това не е просто някаква импровизирана постъпка. Не случайно Клементин носеше въже за скачане. Когато дойде… Беше подготвена. Знаеше точно какво прави.
Все още легнал по гръб, Бийчър видя как Клементин разхлабва въжето. Палини кашляше на земята, но се опитваше да се изправи, стиснал юмруци и готов да ги размаха.
Ала когато скочи на крака, усети, че публиката вече не е на негова страна. Да набиеш Бийчър беше едно. Да набиеш момиче — съвсем друго. Дори тъпак като Палини не беше толкова глупав.
— Ти си откачена! — изръмжа той на Клементин.
— По-добре, отколкото побойник без пишка — отвърна тя и си спечели няколко изкисквания от навалицата, особено от Джош Уърт, вече здраво стиснал топката.
Разярен, Палини изблъска зяпачите, които се отдръпнаха бързо, за да направят път, и изхвърча. Едва тогава Клементин погледна за първи път назад, за да провери как е Бийчър.
Носът му кървеше. Очите му вече започваха да се подуват. И по вкуса на кръв разбираше, че устната му е разцепена. Но все пак не можа да се удържи да не се усмихне.
— Аз съм Бийчър — вдигна той ръката си.
Застанала над него, Клементин го погледна и поклати глава.
— Не. Ти си идиот — отсече тя, видимо ядосана.
Ала докато тълпата се разпръскваше, а Клементин прекосяваше училищния двор, Бийчър седна и бе готов да се закълне, че видя как… докато се отдалечаваше… тя погледна през рамо и му хвърли последен поглед… на лицето ѝ играеше лека усмивка.
Видя я. Определено беше усмивка.
Глава 3
В наши дни
Вашингтон
Трийсет и две минути по-късно, докато с Клементин чакаме да донесат търсените от нея документи, плъзвам картата си за достъп и чувам обичайното изщракване. Отварям вратата като на банков трезор, завивам рязко наляво сред студените и слабо осветени библиотечни лавици, изпълващи сърцето на архивите. Сензори за движение включват светлината над всеки ред стари папки и дневници, покрай който минаваме, и ярки малки прожектори един след друг, като плувкини в синхрон от стар филм на Естер Уилямс, ни преследват където и да отидем.
Вече не съм дребното хлапе. Аз съм рус, висок (макар че Клементин все още може би е малко по-висока от мен) и съм облечен в синя лабораторна престилка, каквито всички архивисти носим, за да ни предпазват от изгнилата кожа, която се рони от най-старите ни книги при всяко докосване. Имам да предложа и много повече от кръвотечение от носа, само и само за да бъда близо до тази жена, обсебила моите години от седми до десети клас… за която фантазирах как брекетите ми се заклещват с нейните…
— Съжалявам, че се налага. Надявам се да не ти е скучно — казвам ѝ.
— Защо да ми е скучно? Кой не обича тъмниците? — отвръща тя, докато потъваме все по-дълбоко в лабиринта от книги с кожени подвързии и архивни кутии. Върви почти пред мен, макар да няма никаква представа къде отива. Точно както в гимназията. Винаги подготвена и напълно безстрашна.
— Освен другото, хубаво е да те видя, Бийчър.
— Ето… това е… тук е — И докато светлината примигва над нас, спирам пред библиотека с регистри, чиято кожена подвър-зия се е напукала, напъхани в безпорядък по лавиците. Някои са с гръбчетата навътре, други са натрупани един върху друг.
— Просто имаме квота за хора, на които да помогнем и…
— Престани да се извиняваш — предлага ми Клементин. — Аз нахълтах неочаквано.
Тя казва още нещо, но докато вадя първите няколко книги и оглеждам щампованите със злато гръбчета, бързо потъвам в истинското съкровище на това пътуване: старите пожълтяващи страници на тома с надпис „Ноември 1779“. Внимателно крепя регистъра с една ръка, а с другата издърпвам вградената във всяка библиотека скрита метална поставка, която се разгъва със скърцане право пред нас на височината на гърдите.
— Значи са от Войната за независимост? — пита тя. — Истински ли са?
— Всичко, което имаме тук, е истинско.