Ченгето зяпна.
— Господи, представа нямах…
— Знам. — Последва дълга пауза. — Слава богу, в случая нямаше такива, което всъщност си е дяволски късмет.
Защо ли си давам труда, запита се Неш. Нека сержантът им ги мъмри. Кули идваше към тях с наведена глава и вдигната яка на синьото си найлоново яке, пазейки се от дъжда.
— Обади ли се в управлението? — попита Неш.
— Да. — Кули погледна към трупа и поклати глава. — Копелето се опита да ни избута от пътя. Нямах друг избор. Зави с колата и я насочи право към нас. Шибан голям джип като този щеше да мине през доджа като бухалка през сметанова торта. Господи, двамата щяхме да сме размазани върху решетката на радиатора. При това колата му е крадена. Видяхме малкия негодник в крадената кола и хукнахме след него. Той се опита да ни убие.
Неш видя как двамата униформени си разменят погледи. Явно се досещаха кой е Кули. Неш направо си представяше какво се върти в главите им; мозъците им вече изцяло потвърждаваха описанието на Кули. Припомняха си как преследваната кола наистина завива и се превръща в смъртоносен снаряд, насочен към полицейския „Додж”, малко преди Кули да застреля шофьора, и ето, сега джипът е насочен на юг, което препотвърждава историята. И Неш си представяше описаното от партньора му, но доста по-реалистично от двете млади ченгета, предимно защото притежаваше достатъчно опит, за да е наясно доколко е уязвим разказът.
Но… Но може би наистина се бе случило така. Наистина прекалено много лъкатушеха по мокрия черен асфалт, а и той бе изцяло зает да удържа доджа под контрол. Щеше да потвърди разказа на Кули. Все пак колата е крадена. Преследването беше законно. Няма смисъл да споменава за градушката от куршуми, изстреляни от Кули по време на преследването, нито за изстрелите, след като джипът вече беше спрял. Неш всъщност само се молеше някои от куршумите наистина да са уцелили копелето отпред.
Последва обичайната сцена: линейката пристигна първа, после детективи и полицаи затършуваха наоколо, отбелязваха местата на посипаните гилзи, снимаха. Пет минути по-късно пристигнаха двама абсолютни кутсузлии инспектори от отдел „Убийства” на Дванадесети участък, под чиято юрисдикция попадаше събитието (от техническа гледна точка то все пак си беше убийство): единият — слаб тип с очила с дебели рамки и вид на учен, другият — дребен човечец от испански произход. Огледаха онова, което ги очакваше: трупа, автомобила на трупа, магистралата наоколо и намиращите се на местопрестъплението полицаи. Онзи с вид на учен награби една от полицейските фотографки и я прати към пътя, за да заснеме белезите от гуми, изкривяванията и драскотините по мантинелата, парчетата стъкло и метал, разпилени по асфалта. Самият той измъкна от багажника на колата си рулетки и измери почти всичко наоколо. Междувременно партньорът му командваше друг полицейски служител със силен фенер в ръка. Ходеха бавно напред-назад по магистралата. Леко приведени, двамата мъже следваха лъча на фенера, сякаш снимаха филм за живота на насекомите по асфалта.
Скоро след началото на разследването пристигна дежурният лейтенант — Робърт Магуайър. Огледа се наоколо, старателно избягвайки всякакъв контакт с двамата инспектори от отдел „Убийства”. Поговори с четирима полицаи, а после се обади на капитана на зоната Джеймс П. Роб, отговарящ за детективите в голям район от западната част на Манхатън. Роб, естествено, си бе легнал, а и доста време не бе стъпвал на местопрестъпление с труп, но все пак половин час по-късно пристигна с кола от „Рокланд” — предградието, където живееше.
Роб също огледа наоколо, поговори с Магуайър и също избегна контакта с двамата инспектори, макар те да виждаха, че той е там. Всички ченгета на терена съзнаваха, че са пристигнали шефовете. С неочаквана енергия всеки се посвети на своята си задача.
Кули повтори почти дословно разказа си и пред Роб. Неш и двамата униформени от синьо-бялата кола потвърдиха думите му пред двамата шефове. Шефовете не изглеждаха никак щастливи. Беше късно, валеше дъжд, студено бе, а хеликоптер, пълен с журналисти, кръжеше над главите им — заглушаваше разговорите и заслепяваше всички със светлините си. Няколко радио- и телевизионни коли също бяха пристигнали. Макар и спрени преди полицейския кордон, те вече надушваха кръв. Роб звънна на своя шеф — заместник главен инспектор Чарлс Т. Гавин и накратко му преразказа случилото се. Самият Гавин не дойде, но настоя рано сутринта на бюрото му да го чака пълен доклад за инцидента и разпореди на Роб да направи изявление пред журналистите, спестявайки всички данни и подробности, а в замяна да им обещае пресконференция сутринта, но достатъчно късно, та в първите издания и емисии да не се появи информация. Очакваше нещо достойно за съобщаване да изскочи преди местните вечерни новини. Роб предполагаше, че Гавин скоро ще трябва да се яви пред главния инспектор. Добре. Редно е всички да бъдат измъкнати от удобните си, защитени убежища заради сполетялата ги в момента неприятност.