Милорад Павич — Вътрешната страна на вятъра или роман за Херо и Леандър
Леандър
Той беше половината от нещо. Силна, красива и талантлива половина от нещо, което може би беше по-силно, по-голямо и по-красиво от него. Беше следователно чаровната половина от нещо величествено и непостижимо. А тя, тя беше цялостна цялост. Малка, неориентирана, не особено силна и хармонична цялост, но цялост.
I
— Всяко бъдеще има едно голямо достойнство: никога не изглежда така, както си го представяш — казваше бащата на Леандър.
По онова време Леандър беше още невръстен младеж, все още неграмотен, но вече красив, все още не се казваше Леандър както по-късно, а майка му вече беше изплела косата му като холандска дантела, така че да не се налага да я реши, докато е на път.
— Има дълъг и хубав врат като лебед, не дай си Боже да загине от сабя — каза баща му, като го изпращаше.
И Леандър запомни тези думи за цял живот.
В Чихоришкия род всички до девето коляно, освен баща, му бяха зидари, ковачи и пчелари. Чихоричи попаднаха на Дунава край Белград от Херцеговина, от край, където се учеше църковно пеене преди азбуката, а водите от техния край се вливаха в две морета: от едната страна на покривите дъждовете се стичаха на запад до Неретва и Адриатическо море, а от другата — на изток по Дрина в Сава и Дунав до Черно море. От фамилията се беше отчуждил само бащата на Леандър, който не искаше и да чуе за строеж на къщи.
— Когато попадна във Виена или Буда между сградите, които издигате където ви скимне и където сварите, тозчас се изгубвам и едва като изляза на Дунава, където щуката е най-глупава през февруари, разбирам къде съм и кой съм.
Впрочем Чихоричи никога не са знаели кой е и къде се намира бащата на семейството и от какво живеят. Единственото, което им казваше, беше, че живеят от водата и смъртта, защото винаги се живее от смъртта. И наистина бащата на Леандър се прибираше вкъщи късно, мокър от Дунав или от Сава, което ясно личеше, защото всяка река миришеше различно. И винаги в полунощ, тъй мокър, кихаше по десет пъти, като че ли брои.
Леандър, който като дете се казваше още Радача и Милко, от малък беше обучаван да продължи фамилния зидарски занаят като дядо си и чичовците си. Проявяваше сръчност в дюлгерството и в чукането на мрамора, биваше го да помага при погребването на иконите, притежаваше и вроден талант лесно и бързо да украси кошера с картини или да улови рояк пчели. Когато по време на летните пости там, в Херцеговина, трябваше да се ходи в жегата за риба на двайсет пушечни изстрела по реката, пращаха Леандър — само той можеше да налови риба, да я увие в коприва и да я донесе вкъщи, преди да се е вмирисала. По-късно при едно свое пътуване видя и запомни завинаги като спомен от деспот Джурдже Бранкович как кираджии пренасят хляб, замесен с дунавска вода и осветен в смедеревския храм „Света Богородица“, предавайки го от ръце на ръце чак до Авала. Това ставаше толкова бързо, че хлябът стигаше от Дунав до деспотовата трапеза в планината още топъл и там беше разчупван и раздаван със сол, извадена край Жърново.
— Всички ние сме зидари — казваше обикновено след вечеря дядо му Чихорич, — ала ни е даден особен мрамор за зидане: часове, дни и години, а сънят и виното са хоросанът. Всички ние сме зидари на времето, гоним сенките и хващаме водата за пъпа; всеки зида своята къща от часовете, всеки прави своя пчелин и събира своя мед от времето, носим времето в мехове да ни разпалва огъня. Както в кесията са смесени жълтици и медни грошове, както бели и черни овце, тъй е смесен при нас белият и черният мрамор за градеж. И тежко томува, комуто медта гълта златото в кесията или нощите дните изяждат. Ще зида по никое и никакво време…
Леандър, който слушаше всичко това и винаги мислеше не за следващия ден, а за по-следващия, с учудване забелязваше, че баща му изяжда лъжица боб, докато той, Леандър, гребва и изяжда три. В тяхното семейство общият брой на лъжиците боб на глава беше предварително определен и никой никога не изяждаше повече от предвидения му пай; само че Леандър изяждаше същото количество три пъти по-бързо от останалите. Малко по малко той откриваше и между животните онези, които ядат по-бързо и по-бавно, движат се по-бързо и по-бавно и лека-полека започна да забелязва в света около себе си два различни ритъма на живот, два нееднакви пулса на кръвта или сокове в растенията, два вида същества, вкарани в рамките на същите дни и нощи, които продължават еднакво за всички, но едните ги ощетяват, а другите ги възнаграждават богато. И започна несъзнателно да изпитва нетърпение към хора, животни или растения, чиято настройка не беше сродна с неговата. Слушаше птиците и отделяше онези, които имаха неговия ритъм на пеене. Една сутрин, докато баща му пиеше вода, а той чакаше за стомната и броеше глътките му, разбра, че е дошло време да напусне бащината къща. Изведнъж осъзна, че баща му е вложил в него и братята му толкова любов и умения, че ще му стигнат да се топли и храни цял живот и че няма никаква полза от натрупването на онази част любов, която очевидно предварително принадлежи на времето, когато дори самият той, Леандър (обектът и потребителят на тази любов), няма да бъде между живите, затова и бащината любов ще отиде на вятъра, напразно изпреварвайки целта си.