Като чу това, Леандър за първи път нареди да се чака. Зимата беше в разгара си, звездите, едри като орехи, сияеха, без да трепнат, в синята нощ, двете армии чакаха в своите зимовища пролетта и лятото, ухото и пръстът на Леандър зарастваха и го боляха на два гласа, като че ли свиреше на двойна цафара. Още не бяха си починали както трябва, а вече дойде юли месец, когато виното се пази от гръмотевици и светкавици; войските с пълна пара се готвеха да продължат битките, а едноухият и неговият приятел опънаха малка палатка сред сланкаменското гюле, купиха дини и ги напълниха с ракия, за да ферментира, наловиха риба и зачакаха. И когато турските и татарските орди преминаха Дунава, завзеха с невиждан устрем Белград и се отправиха към Срем, Леандър изчака да види кой пръв ще избяга от Сланкамен — исусовците, или той. И тъй преминаха с лодки Дунава, бягайки на север, монасите от манастира „Раваница“, носейки тялото на сръбския княз Лазар Хребелянович, светец между царете; след тях монасите от Шишатовац с мощите на деспот Стеван Щилянович, а монахът Ириней Захумски и неговият приятел продължаваха да чакат. После се отправиха по Дунав към Буда и Виена калугерите от Крушедол с мощите на последните Бранковичи и калугерите от Хопово с мощите на светия ратник Теодор Тирон, а Леандър и Диомидий Субота продължаваха да седят насред сланкаменското поле и да чакат. А после от опустелия Сланкамен си отидоха и исусовците и Диомидий най-сетне можеше спокойно да се заеме с подготовката. И пак се стопи преднината, която имаха пред турската сила, и пак имаха три-четири дни за строеж, и тъй най-сетне започнаха да строят църквица на името на Света Богородица насред сланкаменското поле. Когато камбаната удари и всичко беше завършено, Леандър прегърна своя приятел и се сбогува с него. Каза му със съжаление, че са стигнали до момента, в който трябва да се разделят. Отсега нататък Леандър ще работи сам. Следващият градеж Ириней Захумски искаше да издигне в родния си край, а това означаваше, че пак трябва да прегази Дунава, да мине през австрийската войска, да се промъкне през първите редици на турския аскер и отново да влезе в неговия тил. Когато Диомидий попита приятеля си луд ли е да се връща там, откъдето едва са се измъкнали живи, вместо отговор Леандър му нарисува на дунавския пясък една буква.
Когато се разделиха, Диомидий отиде в Буда и вдигна там хубава къща, която съществува и днес, а Леандър преплува още веднъж Дунава и се присламчи незабелязано към турския тил, връщайки се в Босна, където възнамеряваше да издигне храм на Богородица Кърмилница в Дреновица. Но в този момент, след страшното поражение край Сланкамен на 19 август 1691 година, където загина всесилният Мехмед паша Чуприлич, турските сили се оттласнаха като огромна вълна от Дунава и се върнаха назад, на юг. Сега гонеха всичко пред себе си в противоположна посока, като колеха и опожаряваха в дивашкото си отстъпление. Така Леандър се озова още веднъж между сабяджиите, още веднъж в положението, в което постоянно се намираше — да бяга и да строи, да строи и да бяга.
Съществува нещо като водопис на реките. Всяка вода си има свой ръкопис: реките изписват някакви букви и оставят послания, видими само за птиците от далечните висини. Нещо подобно изписа и Леандър по време на своето пътуване. Всички църкви, които съгради и остави след себе си, имаха една необикновена особеност. Те бяха свързани в съвсем правилна орбита и най-лесно можеха да се открият, ако се тръгне по определена линия, която всъщност представлява безкрайно уголемената гръцка ръкописна буква Θ, с която започва думата Богородица. Същата онази буква, която Леандър научи в своя първи и единствен час по писане в най-ранната си младост и откри на иконата от Пелагония. Така той остави знак на земята между Жича, Морава, Смедерево, Сланкамен и Дреновица, изписвайки върху огромното пространство на своя роден край единствената буква, която беше научил, и по единствения начин, който му беше даден да пише — с дюлгерската брадва.
II
След като се умори да скита и да строи — с уста, пълна с пот, след като бра страх от сабяджиите между двете враждуващи войски, пи чай за глухи по ханищага, където псувнята е включена във всяко меню, с проскубана коса, неграмотен, едноух и безпръст, Леандър се върна при баща си в Белград, за който се чу, че отново е в ръцете на австрийски гарнизон. Прибираше се в града в дъждовния сезон, като час по час стъпваше по охлюви, те хрущяха под краката му като стъклени и току му се изпречваха на пътя. Връщаше се в Белград и си мислеше, че всъщност почти не познава собствения си баща.