Намери го жив и самотен да разговаря, както си върви, с кой знае кой отдавна умрял негов връстник. Той се зарадва на сина си някак разсеяно.
— Старееш като вино или килим от Бухара, колкото си по-стар, толкова си по-добър. Ала внимавай да не престарееш за училище.
Вечер баща му лежеше в рибарската мрежа и в мислите и спомените си поправяше всяка дума, изречена по време на разговорите им на младини. Искаше отново да изживее целия си живот, всички десетилетия, всеки въпрос, всеки отговор, да поправи всичко, което е необходимо, и да види на какво е заприличал този преправен негов живот.
А на сутринта отиваше на кораба болница, закотвен на брега на Сава, за да се отдаде на своята тайнствена работа. Беше грамотен, дори вместо буквата а, винаги пишеше кръстче, ала не можеше да научи Леандър на четмо и писмо. Водеше го в църквата „Ружица“ да го научат там да пее, говорейки:
— Кой каквато шапка има, с нея поздравява.
А Леандър, или Ириней Захумски, показа, че умее да пее в църква по-добре от всеки друг; бащата никак не се учуди, както не прояви интерес какво е правил синът му през всичките тези години на отсъствие от града. С една дума бащата и синът не знаеха нищо един за друг.
С течение на времето Леандър забеляза, че баща му няма определено име, а минувачите — и познати, и непознати — се обръщат към него с името, което първо им хрумне, и че той се отзовава на всички тези имена. Струваше му се, че баща му е затрупан с тях и почти е изчезнал между прякорите, с които хората го кръщаваха понякога от дързост. Баща му сочеше тези минувачи и го предупреждаваше: има такива, които цял живот обръщат ризата през ръкава, пази се от тях. Учеше го да връзва рибарски възли и му говореше под мрежа, пълна с червени примки, докато я кърпеше.
— Погледни тези възли и възелчета; те са така направени, че въжето само държи опашката си стегната и не позволява да се развърже. Колкото и да се мъчиш, нищо не можеш да сториш, защото никой не го кара да се опъва, освен самото то. Същото е и с хората. Техните пътища са така сплетени във възли, че се държат взаимно в привиден мир и образуват неразкъсваема военна граница, но всъщност са като изтегляна от водата мрежа: непрекъснато напрегнати до пръсване. Защото всеки от тях прави онова, което трябва да прави, а не онова, което би искал.
Например ти самият, синко, не си меко замесен. Имаш силна кръв, камък може да носи. Ала това не е достатъчно. Ти и твойто коляно не сте се калесали за царство, а за поданство и ангария. И на вас ви е все едно на кого ще служите: на турчина или на немеца. Няма да можеш дори да запееш, защото ти харесва, а защото някой си служи с твоя ум като с орган и го надига да пее…
Не вярвайки в такава съдба и учудвайки се, че баща му нехае за онова, което му се беше случило през всичките години до завръщането му в Белград, Леандър отново започна да се обръща към своето дюлгерство. Засега — по един приятен начин. Ходеше все по-често да гледа как се издига новият град. А той изникваше сякаш от водата, като че ли самият Леандър го строеше с ума си и рисуваше с очите си.
Обикновено сядаше на крайбрежната крепост и полагаше очи на крилете на някоя птица, която политаше стремглаво в дълбината, и се оставяше птицата да носи погледа му из града, който никнеше под формата на каменни зъби покрай реката, обновявайки се от само себе си. Така нищо не можеше да бъде оставено на случайността и да бъде пропуснато; с течение на времето с мрежата на птичите полети трябваше да обхване и огледа целия древен град, всяко негово кътче, а Леандър поглъщаше вътрешно, премигвайки, сякаш преглъща, всяка подробност, докоснала погледа му върху птицата при това падане. Наблюдаваше тъй, носен на перестите криле, кулата „Небойша“, която се оглеждаше в двете реки едновременно, в Сава и в Дунав, и в срещуположните й прозорци се виждаше късчето небе от отвъдната страна на водата, което тя закриваше. Облиташе с поглед белградските камбани, които можеха да се чуят в две царства, а когато птицата, подета от внезапната въздушна струя, се стрелнеше през току-що построената триумфална арка на завоевателя на Белград Карл VI и се устремеше нагоре, уплашена от теснината, през която се беше промъкнала, той също се издигаше, надбягвайки се с крилете, до църквата „Ружица“, докосваше глашатая, който биеше барабана на градските порти и чието лице не се виждаше, ала можеха да се преброят всичките му бляскащи от слънцето копчета. Носен от птицата, погледът на Леандър се сгромолясваше леко разтреперан по пасбищата край Сава в подножието на крепостта, където кравите бяха нахлули по каменните стълби в малката градинка с праз до някаква колиба и го бръстеха, което означаваше, че утре млякото им ще смърди на праз. И отново в очите му се появяваше модрата савска вода, няколко редици хубави нови къщи с месингови ябълки на входовете, за които човек се държи, докато чисти обувките си о сърповете под тях. После неочаквано се отнасяше в посока към Панчево, където се виждаше мястото с горчивите треви, заобикаляни от стадата. Тук можеше да се почувства как вятърът връща водата на Дунава обратно към групата войници, които крачеха в строй с толкова блестящи щикове, че изглеждаха сякаш са мокри. Градът над тях, който с ускорено темпо укрепваха австрийци и сърби, беше пълен с часовници, които се надпреварваха да бият над резиденцията на принца, а тя самата имаше толкова прозорци, колкото дни има годината. Дюкяните бяха нови и пълни, църквите с кръстове от три ръце и вери и с добре оградени градини привличаха славеите от двете страни на Сава, а покрай парковете минаваха каляски, навлизайки в бръшляна, който обхващаше само две-три улици. Очите отново се изпълваха с малко облаци, малко тръстика и мъгла, която плува по Сава и се влива в по-дълбоката и по-бърза мъгла на Дунав. На другата страна се виждаха косите линии на слънчевата светлина в горите и Леандър усещаше в тях горещите и студени ухания на изпаряващия се гъсталак. Градът отново се появяваше в погледа му, виждаше се как дюлгерите завършват дубровнишката църква: дърводелецът замахваше и удряше с брадвата, ала ударът се чуваше чак след като брадвата отскочи, тъй че между звука и неговия източник в сечивото можеше да прелети птица. После Леандър видя как вятърът ядоса птицата, отнасяйки я далеч в противоположна посока и как долу под нея се залюля камбаната, ала звукът се чу едва по-късно, като че ли преди това се откъсна от своята метална дръжчица. Видя как този звук трепери, преминавайки с птицата реката и как се натъква на австрийските военни коне, които наостриха уши на ливадата от другата страна на Сава. А после можеше да проследи как камбанният звън като сянка на облак достига в своя път към Земун до група пастири, как те го чуват и обръщат малките си глави към Белград, който отново потъваше в тишина откъм своята страна на реката. А после в резкия си полет птицата зашиваше като хастар за небето този свят, в който Леандър лежеше, сякаш уловен в мрежа. Защото достатъчно бе да се отвори една-единствена врата и в Белград да връхлетят турските конници и главорези и мигом да превърнат в пепел и дим цялото това богатство над реките, което ги дразнеше на граничната ивица на техния свят. Леандър не знаеше, нито можеше да подозира, че той е последният, който от крепостните стени на Белград обстойно наблюдава този град, който щеше да изчезне безследно и завинаги само няколко години по-късно.