През октомври същата година Леандър бе заведен от баща си да види пристигналите в града руснаци. Леандър очакваше да бъдат конници със затъкнати в ботушите копия, ала вместо войска забеляза шейна с троен впряг, от която слезе един-единствен човек с огромен кожух. Непознатият държеше в ноздрите си два стръка босилек, той слезе от шейната и веднага влезе в канцеларията на митрополита. След него друг новопристигнал внесе куфар и икона. Това беше всичко.
— Това е твоят учител — каза баща му. — При него ще се научиш да пишеш. Наредено е да му се изпратят всички, които могат да пеят в църква. Не се притеснявай, има и други неграмотни и объркани от войната като теб. И не са много по-млади от учителя. Ала запомни: грамотният гледа в книгата, ученият гледа в мъдрия, а мъдрият гледа в небето или във фустата, което може и неграмотният…
Така Леандър започна да се учи на четене, смятане и малко латински. През това време пред очите им Максим Терентиевич Суворов, както се казваше учителят руснак, остана без коса. Челото му се нагърчи като чорап от някакво вътрешно неподвижно усилие, а кожата му толкова се изтъни, че през затворените клепачи можеше да се познае синият цвят на очите му. По време на занятията под бузите му съвсем ясно личеше движещият се червен език, а в междучасията можеше да се види как някъде под ушите му този език трепери от украинските ветрове, беснеещи в устата на руснака.