— Всички ние тук сме между чука и наковалнята и люта пита месим — казваше той обикновено на учениците си на неразбираем полусръбски език, за който се носеше слух, че е езикът на неговия цар. Само когато им преподаваше по латински, чужденецът на моменти се освобождаваше от страха си и ги учеше вдъхновено на умението да се помни добре, на мнемотехниката, разработена върху примери от речите на Демостен и Цицерон, преподавана от една голяма тетрадка, на която крадешком прочетоха надписа: Ad Herennium. Според указанията на учителя руснак, за да запомни добре един текст, човек трябва да възстанови в паметта си фасадата на някоя сграда, покрай която минава често и затова добре знае как изглежда. По-нататък трябва да си представи как отваря един по един всичките й прозорци и врати и как казва по едно от дългите изречения на Цицерон във всеки един неин отвор, бойница или светларник. Така, докато мислено обиколи сградата и във всеки прозорец или врата каже по една част от речта, в края на обиколката беседата ще бъде запомнена и ще може да се повтори без особени трудности. По този начин учениците от белградското сръбско-латинско училище научиха наизуст цялата реч на Цицерон In Catilinam, а след това руснакът им донесе и латинския превод на една красива гръцка история, за да научат и нея. Историята беше в стихове, съчинил я някой си Мусей Граматик, може би християнин, преди повече от хиляда години и се наричаше Любовта и смъртта на Херо и Леандър. Тази поетична история е била съчинена на гръцки, а латинският й превод е бил отпечатан във Венеция през 1494 г., обясни руснакът. От този Леандър от поетичната история на Мусей получи най-накрая новото си, шесто поред име и потомъкът на прочутите каменоделци, вече безухият и на години Радача Чихорич. Това се случи по следния начин.
Руснакът не помнеше имената на своите ученици. Особено трудно изговаряше името на най-стария си ученик Радача Чихорич. Веднъж зададе въпроса каква преграда е стояла между двамата любовници, Херо и Леандър (който всяка вечер, следвайки светлината на запалена факла, е плувал до кулата на Херо по бурните морски вълни). И най-старият ученик, чието име преподавателят не можеше да произнесе, му отговори по неочакван начин. Защото по време на своите търговски пътувания до Цариград Радача беше ходил на Хелеспонт, беше минал през Сест и там заедно със земляците му сантуристи го бяха научили на гръцката песен за Херо и Леандър, а някой беше пъхнал в инструмента му като бакшиш вместо пара, мъничък медальон с лика на Херо. Той знаеше, че не само водата отделя Европа от Азия, но и вятърът, което ще рече времето. Затова каза, че може би не водата и морските вълни са разделяли Херо и Леандър, а е трябвало да преодоляват и нещо друго, за да стигнат един до друг. При това си мислеше за девойката, до която не успя да стигне в онази лодка на Охридското езеро.
— Какво друго, освен водата, един от четирите елемента, от които е създаден светът? — слиса се руснакът, на което най-старият му ученик спокойно отговори:
— Може би вълните на времето, а не на морето са разделяли Херо от Леандър. Може би Леандър е плавал по времето, а не по водата.
Този отговор бе съпроводен от бурен смях в класа и оттогава на Радача Чихорич му остана завинаги името Леандър. Тъй го наричаше и руснакът. Ученикът не се сърдеше, той научи поетичната история на Херо и Леандър наизуст и вместо речите на Цицерон, в прозорците на патриаршеския дворец, където вече се поставяха хубави долапи за писане с малки прозорчета в дъното, казваше вечер по някой стих от любимата си поема. И на гръцки, и на латински.
Защото по това време учениците започнаха с особено удоволствие да обикалят и да разглеждат митрополитския дворец, който тъкмо се строеше в Белград и обхващаше над четирийсет стаи.
В тази постройка Леандър и другарите му казваха в продължение на дни и седмици всяка сутрин, идвайки на училище, и всяка вечер, обикаляйки го мислено преди да заспят, в ключалките, в църковните канцеларии, кабинети, трапезарии и клироси по някое изречение от своите уроци. Обикаляйки библиотеката, която имаше две отделни брави и можеше да се заключи или само отвън, или само отвътре, или спалните на митрополита, обърнати на запад, и на неговите приближени и гости, обърнати на изток (за да може по-младите да се събуждат преди по-старите), момчетата казваха изреченията: „Къде сме в света? В кой град живеем? Тук, между нас, има събрани отци, които мислят за гибелта на всички, за унищожаването на този град…“ И така бавно и неусетно речта се врязваше в паметта. „…Quid enim mali aut sceleri fingi ant cogitari potest, quod non ille conceperit? Наследството от дедите прахосаха, дългове натрупаха, пари отдавна нямат, а отскоро и вяра, ала въпреки това им остава същата онази страст от времето, когато тънеха в охолство…“ Градежът още не беше завършен и дворецът се населяваше крило по крило. Високите кръгообразни сводове на свързаните зали държаха като кантари дълбоко в дъното на стаите лъскава покъщнина: камини, кахлени печки с цветя, тъкани от велур и брокат, съдове от карлсбадски, виенски и английски порцелан, сребърни прибори за хранене от Лайпциг, чаши от чешки кристал и гладко цветно стъкло, венециански свещници и огледала и музикални часовници, долапи, пълни с копринени мъжки чорапи. „Затова иди и ме освободи от този страх: ако е истински, да не ме мъчи, ако е лъжовен, веднъж завинаги да престана да се страхувам“ — сричаха учениците латинските изречения като молби, приключвайки учението си тъкмо в момента, в който изглеждаше, че техният преподавател руснак буквално ще рухне като опустошените и обрасли с трева манастири край Белград. Когато това наистина се случи и руският учител тръгна отново за Срем, Леандър продължи учението си в австрийското военноинженерно училище.