— Пада дори птица, ала не и този човек — говореха за него. А злите езици добавяха, че той всъщност не бил способен да пренесе огромните си знания от едно място на друго. Те се топяли като лед при преселенията и на всяко ново място извън барутарницата си той оставал безпомощен и празен, а неговата вещина и сръчност ставали все по-крехки и по-несигурни, паметта му за имена и числа му изневерявала и вече не можело да се разчита на него, щом се помръднел от мястото си, защото се държал като присадено растение. Един ден привечер, когато на строежа вече нямаше никого, този човек, чийто поглед видимо остаряваше при разговор и в чиято коса винаги имаше мухи, неочаквано се отби и обиколи кулата на Леандър. Близна камъка, опита мазилката под пръстите, хвърли малко трева във варта и после я помириса, постави три пръста в един ъгъл и премери нещо във въздуха. Най-накрая се обърна към Леандър.
— Ухо вместо възглавница, а такава работа и такова знание — каза той — не знам къде и кога си научил толкова, ала пази се! Никой не знае къде ще свърши утрото: зад плета или на тавана. Добре си сторил, като си поставил скелето отвътре. Хората около нас не биха гледали с добро око как строиш по-бързо и по-хубаво от Сандал. Това трябва да се крие, докато бъде възможно…
Така казваше Гак, за когото се знаеше, че е посял своите дни нощем. На тръгване той се обърна още веднъж и рече:
— Искаш ли един съвет? Приятелски съвет. Ето ти го: когато завършиш кулата, недей да строиш нищо повече. Ще бъдеш по-щастлив. Впрочем ти показа вече всичко, което може да се покаже. Недей повече да строиш.
И си отиде, а Леандър продължи работата си. Все по-самотен, той търсеше понякога компания, а такива имаше колкото щеш от другата страна на савските врата. Когато се появи за първи път — а това беше на празненството по случай издигането на Сандаловата кула над крепостта, — го приеха добре. Изми според обичая ръце зад гърба си и се смеси с навалицата. Някои от връстниците му, които по-рано работеха при него, а сега се бяха цанили при Сандал Красимирич, го поведоха и въодушевено му показваха и обясняваха зидарските тънкости на върха на кулата, където нейната четвъртита част трябваше да премине в обла. Сред людете, които подчертаваха достойнствата на Сандаловата кула, беше и Гак, ала тук, както и останалите, той не споменаваше Леандровата кула и името на майстора й, сякаш всички го бяха забравили.
Тук се беше събрал странен свят, свят, който се смее, когато е изненадан, свят, който държи сълзите в носа и просто се изхрачва, когато му е тежко. Имаше жени, които Леандър позна (а те него не), защото беше спал понякога с тях набързо в някоя кола със сено, когато се връщаха привечер от полето, а той плащаше на собственика да слезе и да остави новоизлюпената двойка за половин час до градските порти. Те бързо го забравяха, понеже от пръв поглед разбираха, че е от мъжете, които са наистина тежки, ако влязат като камбана, ала си мислят: щастие е работата, която обичаш, и жената, която обича. А такива жени не обичат. Те отиваха при Сандал Красимирич и неговите дюлгери и намираха там каквото им трябва. А за Леандър, който вместо в тях хвърляше своя хайвер и сперма в сеното, казваха:
— Баща му, като улови голяма чига, я ебе цяла нощ и чак на другия ден я изпича и изяжда. Тоя не го бива и толкова.
Сред останалите любопитни, които множаха броя на онези, които се възхищаваха на напредналите работи на Сандаловата кула, тази вечер Леандър забеляза зад огъня един силует с мрежа през рамо, цялата с червени възли. С дълбоки рибарски ботуши, той се мота известно време сред навалицата, а после скришом от Леандър се отдалечи в мрака.
— Отива да погребва своите мъртъвци по лодките — отбелязаха някои на висок глас и така Леандър най-после, след толкова десетилетия, разбра с какво всъщност се занимава баща му и благодарение на какво той самият е отгледан. Благодарение на мъртвия хляб. Като се престори, че нищо не е чул, Леандър запита:
— Как ще направите прехода към облата част на купола? С помощта на тромпа или на пандантив?
— С помощта на тромпа — отвърнаха едни. „С помощта на пандантив“ — мислеха други.
Всички се обърнаха към Сандал, ала той беше зает с друг разговор и само се усмихна подигравателно, като че ли въпросът беше неуместен.
Вечерта, когато се прибра в своята кула, Леандър забоде свещ в погача, легна в лодката, намота плитката си като змия под главата и се загледа в големия четвъртит кравай на мрака, разположен до прозореца във вътрешността на помещението. Лежеше тъй и чакаше нещо да се случи. Нещо трябваше да се случи и да се промени, чувстваше го и се надяваше. Беше дълбока нощ навсякъде, и в ушите също, нищо не се чуваше от мрачината, тя беше глуха и миришеше на пръст, на уста след вино. Майски бръмбар се бе пъхнал в забуна му и бръмчеше, не можеше да излети. В такава нощ — мислеше си Леандър — дори кучетата не хапят, само бълхите те боцкат, сякаш ризата ти е пълна със звезди и треперят по тебе. И всичко, което не си видял, е отлетяло…