После стана, угаси свещта и в тъмното опипа стените на кулата. Беше тук, студена и действителна, съществуваше дотолкова, доколкото той самият съществуваше. А на сутринта наистина се случи нещо, както по време на природни бедствия зазвънтява изведнъж заровена под земята камбана.
Гостенинът внимаваше да не се спъне някъде, да не обърка дръжката на вратата, да седне бързо и удобно, та всичко да изглежда колкото се може по-естествено и по-обичайно, като че ли се е случвало много пъти и изобщо не е нещо изключително и странно. Сандал Красимирич си вдигна, както се казва, чукалата и дойде лично да посети Леандър, ала не на строежа, а в малката рибарска колиба на баща му на брега на реката. Седяха върху бурета, обхванали с ръце коленете си и разговорът им започна над върховете на обувките. Насред разговора Сандал извади от ръкава свитък хартия и чертежи, придърпа с пръсти ръкава, като че ли иска да облече палто, избърза прахта от хартията и я подаде на Леандър с думите:
— Тук са моите изчисления и планове. Мисля, че всичко е както трябва да бъде, ала ти лесно ще го провериш. Няма бунар без тиня. Направи ми тази услуга. Ще бъде много неудобно заради хората твоята кула да бъде готова преди моята…
След тези думи посетителят се обърна на вратата и добави нехайно:
— Между другото ще те помоля да ми изработиш проект за тромпа, която ще държи заоблената част на купола. Аз страшно бързам и нямам време.
Тъй Леандър разбра, че Сандал не е успял да пренесе опората на кулата от четвъртитата върху заоблената част.
„Я виж къде го стяга чепикьт“ — помисли си той и пресметна всичко, което беше необходимо, ала над онази част, която вече беше построена, не можеха да се правят поправки, защото грешките бяха вградени още в основите, които не бяха в състояние да издържат предвидената кула. На сутринта Леандър отиде при Сандал, занесе му чертежите с поправките, като си мислеше какво приказват хората: че кучетата никога не влизали в жилището на Сандал Красимирич, защото чувствали колко страшно може да мрази. Леандър направо му каза, че веднага трябва да завърши кулата, защото ако я направи по-висока, тя няма да издържи. Сандал прие с рядко спокойствие всичко това, събра си книжата, благодари и се извини, че трябвало бързо да излезе, чакали го учениците му. Наистина Леандър видя, че в един склад до строежа по нареждане на митрополията са открити временни майсторски курсове и сред учениците на Сандал Красимирич позна някои, които заедно с него бяха учили и научили как четвъртитата част на кула се пренася на тромпа и от тромпата — на заобления връх.
Тъй Сандаловата кула, както беше предвидил Леандър, трябваше да бъде завършена преди да достигне определената за наблюдателниците височина, ала Сандаловите приятели, градските свещеници, войниците в двореца на принца и другите в кръчмите, над чашите, в които унищожаваха тютюневия дим, говореха, че майсторът е завършил предсрочно работата си. Прецениха, че Сандал е изпреварил „астматичния“ майстор от другата страна на Савските врата и че Леандър е закъснял със своя строеж.
Тъй Сандаловата северна кула беше тържествено покрита с олово, определен бе стрелец, който да пази да не прелети гарван над нея, преди да бъде осветена, бе изпечен вол, в градежа беше зазидано плашило и беше поставен петел на върха. На сутринта Сандаловата кула хвърли сянка върху южната, Леандровата кула, и оттогава Леандър строеше в тази сянка. С веселба, която достигаше и до другата страна на Дунав и Сава, строежът беше открит, а Леандър все още нощуваше в своята лодка на дъното на южната кула, която не бе стигнала дори до онази част, където трябва да премине в заоблена стена. Преди да привърши работата си, той вече беше останал без помощници, без пари, сам като остружка в тесто и войниците всяка сутрин го предупреждаваха да не прави боклук около строежа, защото ще го глобят. Приятелите му страняха от течението в кулата и той работеше с няколко зидари, които скришом, за да не пукнат от глад, идваха от турската част да изкарат по някой грош и се връщаха в края на седмицата с каици, омотавайки веслата с ризите си, скъпи на думи и с евтин живот.
Онемял от самотата и височината, Леандър дъвчеше езика си като горчив плод в устата, говореше с ръце и камъни и на моменти му се струваше, че дума, под която не стои нищо твърдо и тежко, дума, която не е название на нещо, което да я издигне нависоко, на солиден пиедестал, или да я пренесе от едно място на друго, изглежда като птица без крака, която няма къде да кацне и прави гнездата си и излюпва птичетата си във водата.