Една нощ легна в лодката и почувства как пулсът му бие в дървото, как го боли косата, огън изгаря върха на ухото му, а костите му отвътре веят мраз и разбра, че през целия си живот е носил в себе си страшен студ, тъй както огледалата носят своята тишина навсякъде със себе си. Нощите пропълзяваха някъде от другата страна на кулата, снегът се стелеше, когато баща му пристигна с новини. Той седеше и вареше на сина си билки и царевична отвара и разговаряше невидим някъде в ъгъла на кулата с непознат и също тъй невидим за болния събеседник.
— Първата глътка и първият залък трябва да се хвърлят на дявола — вайкаше се бащата на Леандър в мрака от другата страна на пламъка, — ала как да ги хвърли оня, който грабва шапка и тръгва да проси хляб. Спомням си, дори не бях сменил още всичките си зъби, взех една торба, тръгнах да прося и да я пълня. Оттук през девет села, та на майната си и обратно. Случваше се да донеса по сто комата хляб и да ги изтърся на масата. Краешници, корички, срединки, къшеи, огризки, трошички, вчерашни ръженки и разварен пилаф, онзиденшни палачинки, просеник, елдов сладкиш и бобова погача, малки питчици и прокиснали прусурки, овесени хлебчета и войнишки самуни трошизъби, еврейска маца и калугерски полумесеци, замесени с билки да не се втвърдяват, хлебчета от рибено брашно и колачета от елда, качамак без сирене и качамак без пръжки, недопечени близначета, непораснали туртета и мухлясали симиди, овесени краваи, които се нанизват на рогата на добитъка на Задушница, бабини въздишки, войнишки тайни от миналата война, бракувани обредни погачи, плесенясали вити баници, хлебче „веселяк“, което не заслужава дори да бъде споменато, или пък онова, за което се казва: „купи ми тате геврек, а аз се излъгах, та го изядох без хляб“; сухари и пържени филии, симиди и сладкиши, които се пращат в Стамбул, когато се подкупва някой, пресник и нафора, топчета и трохи, овесени, просени, ръжени и ечемичени питки, всички клисави и наченати, срединки без кори и бюреци без сърца, натрошен качамак, недорасли мъничета и шепа тестени бърбонки, дето ти дерат червата и жулят гъза — с една дума всичко, за което някога по трапезите се е казвало: „махни го да не се вижда“, дошло от целия свят на твоята маса, за да ти каже, че този свят довчера е бил онова, което ще бъдеш утре ти. Всеки залък трябва да скроиш различно, а когато извадиш от пещта големия хляб надничар и го туриш вечер под главата си, три дни си богат! Пука под ушите ти, топли те и се прозява, като речеш да го разчупиш, а ти сит-пресит спиш на него, хълцаш насън и сънуваш вино. Мехове с вино. Бъчви с вино, кервани с вино. А вино няма ни капка!
Такива ми ти работи с нас. Ала това не е болка за умиралка, сега и по-горните от нас закъсаха. Жеравите оня ден отровили със сенките си бунарите в града и много хора измряха. Двама души на коне пренесоха с черга и Красимирич в митрополитския дворец, в лечебницата. И той е закъсал: разправят, че продължителната работа на кулата го изтощила, изсмукал градежът всичката му пот, а това не е хубаво: човек без пот е като живо същество без сянка. Без пот заникъде не е. Трябва да му се сее коса, какъвто е. А толкова хубаво носеше своята старост, както гордо някои трудни жени понякога носят плода си. Грехота е, можеше да поживее още за полза на хората и на града, ала ето на, не се държи сметка за каквото трябва. Ала ако е рекъл Господ, ще оздравее. Ще оздравее и тоя мой син, дето уморен се е напил с вода и се е разболял…
И когато пороят от безсолни думи внезапно секваше, старият Чихорич, бащата на Леандър, излизаше пред кулата и от тъмното изведнъж се понасяше прекрасното ухание на сандалово дърво и достигаха съвсем други думи:
— Човек мисли, че ей така се умира. Лягаш и умираш. Ала не е то тъй просто. Всичко и пред нас, и след нас продължава много по-дълго, отколкото предполагаме. Ето например знаеш ли ти каква е разликата между сърцето и душата? Като хвърлим вътрешен поглед на сърцето си, ние го виждаме какво е в момента. Когато се загледаме в душата си, виждаме я каквато е била преди много хиляди години, а не каквато е сега, защото толкова е необходимо на нашия поглед да стигне до душата и да я огледа, т. е. толкова време й трябва на светлината на душата да стигне до вътрешното ни око и да го освети. Тъй понякога виждаме душа, която отдавна не съществува. След като е тъй с душата, можеш да си представиш как е със смъртта. Смъртта човешка трае точно толкова години, колкото и животът човешки, а може би и много по-дълго, защото смъртта е сложна икономика, работа и усилие, по-трудни и по-дълги от живота човешки… Твоята смърт може да живее два пъти по-дълго от теб…