Ала тогава, на съдбоносното място, пресекна внезапно струята на старческите мисли, в часа, когато под него пресъхна оная, другата струя, и от бащата на Леандър отново потекоха чисти безсмислици.
А Леандър наистина оздравя. Изведнъж посреднощ му се отпуши носът и след дълги седмици до него достигнаха и го изненадаха миризмите на собственото му тяло, чужди и остри, сякаш то стоеше пред главата му. Чувстваше, че през цялото това време през него са минали милион сънища, които не е запомнил, тъй както по бреговете на Сава през изминалите нощи са прошуртяли поройни води, макар никой да не е броил вълните в мрачината. Заедно с първите пеперуди излезе и Леандър на някак полегатата ливада и му се стори, че водата в реката е висока, по-висока от бреговете и само по някакво чудо се държи в своето корито. Така с пиян слух, ала трезви очи той продължи работата си на кулата.
Завършваше зидарията сякаш насън, отваряше прозорците на върха и поставяше капаците и вратите в отворите на дъното, когато неочаквано забеляза, че във всеки от тях изговаря неволно, както някога, когато беше ученик, по един стих от поетичния разказ за Херо и Леандър:
Дотогава Леандър с поглед луд от любов
Все гледаше в шията нежна моминска…
Ала този път Леандър не го правеше, за да запомни текста. Той отдавна знаеше наизуст този гръцки текст. Той казваше стиховете за Херо и Леандър за последен път и след всяко изговаряне ги забравяше завинаги, като ги оставяше в прозорците и вратите на сградата, която строеше, тъй както тайна се заравя в яма:
Κάδδ’ Ήρώ τεθνηκε συν ολλυμενω παρακοιτη αλ-
ληλων δ，απόναντο και ένπυμάτωπερ ολεθρω.
„Тоя свят не принадлежи на нас — мислеше си зидарят, — а на нашите бащи и на техните връстници и те се чувстват и се държат като негови единствени собственици. А аз и моите връстници бяхме и си останахме бедни слугинчета на онези, които са слезли в този град, подпирайки се със сабята и доплавали с чужди войски. От поколението на нашите бащи ние сме получили не само положението си на слугинчета, но и един изгорял, полуунищожен свят, едно гладно детство и онези, които ни го дадоха, превърнаха това в добродетел, на която все още робуваме. А ние самите? Ние сме тук да подхвърлим по някоя дума в прозорците и вратите, край които ще минем…“
Когато кулата беше завършена и на върха й поставен петел, Леандър се качи до него с чаша вино в ръка и с желанието да освети градежа и да огледа града от високото. Ала в бездната под него изобщо нямаше град. Южната кула беше пробила с върха си облаците и от нея нищо не можеше да се види на земята. Тук цареше висока тишина като ширнало се блато, нарушавана само понякога дълбоко под нея от кучешки лай или екот на брадва…
От земята също не можеше да бъде съгледан върхът й и петелът, който трябваше да показва на гражданите времето и ветровете. Леандър слезе силно смутен и уплашен, а хората, които се бяха събрали под кулата, се взираха в необозримите висини, където тя се криеше в глухотата на небето, и се разотиваха, мърморейки, че никой не може да знае какво е направил там, в облаците. Само Шишман Гак се приближи до него, стисна му ръката и пророни:
— Прекрасно, непостижимо, сега не трябва да строиш нищо повече. Остави това на другите…
Ала мъките Леандрови не свършиха дотук. Напролет, когато удари ведрината и изпрати зрението надалеч, двете кули се показаха едновременно пред жителите на града, блестящи от слънцето от едната страна и някак тъмни и залитащи от другата. И се оказа, че петлите на тях не показват едно и също време. Петелът на малката Сандалова кула се въртеше непрекъснато и час по час подскачаше, показвайки нов вятър, чувствителен към всеки, дори най-лек полъх и промяна. Петелът на голямата Леандрова кула показваше някакво друго, свое време, някакви свои обстоятелства, свързани очевидно с широките простори на неговите хоризонти и с ветрове насилници, които не духат долу, близо до земята.
— От тази височина не може да се вижда добре — говореха едни.
— Пък и не бива да си претоварваме зрението, за какво са ни два петела? — питаха се понякога други и имаше предложения да се скъси Леандровата южна кула и да се изравни със северната на Сандал Красимирич, за да може и тя да служи на ежедневните нужди на града. А когато кулите бяха издълбани върху медна плоча, от която можеха да се отпечатват карти с изглед на Белград, резачът, един от учениците на руснака, направи кулата на Леандър малко по-малка, а на Сандал (който му поръча тази работа) малко по-голяма, отколкото беше в действителност, така че и двете се побраха на същия меден лист. Впрочем този меден лист отведе Леандър още веднъж, за последен път, при един от сабяджиите, които го преследваха цял живот. Само че този път беше сабяджия над сабяджиите.