Аз си избрах един дребен барабанчик, защото от очите му излизаха думи и тези думи можеха да се видят и прочетат, сякаш погледът му ги изписва във въздуха.
— Тъй както съществуват преселения на душите, съществуват и преселения на смъртта.
Щом прочетох това, забелязах, че барабанчикът, макар да ме наблюдава, показва с едно дървено чукче към нещо разположено косо и по-високо зад войнишкия строй. Поех с очи по картата в посоката, която ми показваше чукчето, и се спрях на един войник, който тъкмо получаваше някаква заповед, написана на свитък хартия. После видях, че на следващия кръстопът той предава свитъка със заповедта на един конник. Към тази гледка вървеше бележка, че седлото на конника е пълно с турска коса. После видях как конникът отнася вестоносеца през купищата хора на картината до един град над реки, където се води битка между турци и християни. Тук човекът слезе от коня и продължи пеш към една кула, на която пишеше „Махерус“. Човекът влезе вътре, но остави свитъка навън, на земята. На свитъка пишеше: Ще умреш от огън. А под тези думи беше написан и денят: 22 април 1739.
— Ето, сам си избра своята смърт — каза Коен, — ще умреш от огън както човекът, който влезе в кулата. Ако беше погледнал към някой друг войник от строените в дъното на картата, а не към барабанчика, той щеше да те отведе по друг път, щеше да получи друга заповед и щеше да я предаде на трети войник и така щеше да отиде на съвсем друга страна и да завърши по друг начин, както вече пише в тази друга присъда. Ала това е твоята смърт и по-добра не ти трябва. Впрочем, няма смисъл да се говори много на ушите. Сам Бог говори уста в уста със своя избраник и избягва ушите като неблагонадеждни…
— А денят — прекъснах го, — това ли е денят на моята смърт?
— Да — каза той.
— Диомидий Субота също ли видя своя ден?
— Видя го — рече.
— А кой е неговият?
— Неговият е съвсем близо…
Излязох на светло и на вратата ударих Коен с всичка сила. Той само вдигна шапката си от земята, погледна ме с по-плиткото си око и каза:
— Би трябвало да ми благодариш. И да ти кажа още нещо. От този момент ние сме братя, защото моята и твоята смърт са родни сестри…
Ето, това беше всичко.
Между другото през юни същата година, както знаете, Диомидий се случи в каика на обущаря Бакич и при Нови вятърът ги подхвана и ги обърна. И когато той се удави, аз взех непрекъснато да броя дните си и най-сетне се вразумих. Потърсих отново Коен и го помолих да отрече или да отложи онова, което видяхме като наша обща смърт на картата пред оная кула. В брадата му можеше да се прочете предварително какво се готви да каже.
— Това не е в моята власт — рече той, — датата не може да се премести. Единственото, което мога да сторя, е да си направя подарък за рождения ден. И ще даря на една от своите три души два дена живот повече. Ще ги взема от другите две мои души, а те ще живеят толкова дни по-малко…
И той отбеляза на картата вместо онзи ден новата дата — 24 април 1739.
— А аз? — попитах.
— Ти нямаш три души, а една и не можеш да разделиш смъртта на три части.
След смъртта на приятеля си Диомидий Субота, след новото пророчество, което му беше дадено, Леандър пое обратно към къщи. Пътуваше и шепнеше като молитва:
— Хвала ти, Боже, дал си на времето да расте. В безкрая. Дал си му пространство да расте и да умре. Защото съществува смърт, ала няма рождение. Ето, времето не е родено, а ще умре…
Впрочем някъде край Дунав, недалеч от Белград, Леандър беше заловен. Турският войник, който се приближи до него, нежно потърси ухото под косата му и каза:
— Трябва да е този. Вместо ухо — пъп. Водете го при Дед ага Очуз. Той отдавна го търси.
— Като си помисля: откога съм; като си помисля: никога вече! — тъй шепнеше в брадата си Дед ага Очуз, бързайки по най-краткия път към Белград, който през оная 1739 година лежеше пълен с австрийска войска на устието на двата Дунава (по тези краища още от времето на аргонавтите наричаха Сава „Западния Дунав“). В неговата част се знаеше, че комендантът се беше зарекъл да връхлети преди другите турски отряди града и да нахлуе в църквата „Ружица“, посветена на Богородица. Затова отрядът бързаше да отхвърли колкото се може по-голяма част от пътя, водещ от изток на запад, преди слънцето да ги удари в очите и да накара конете да препускат наверев, което ежедневно забавяше марша.
„Не е все едно по какъв път ще се стигне до определеното място“ — мислеше си комендантът и избираше за своята част особен подстъп, определен по съвсем неочакван начин. Дед ага Очуз, прочутият сабяджия и главорез, воюва през 1709 година с руснаците на река Прут и там видя как руските генерали водят със себе си към щаба собствени балетни трупи, хорове и театрални състави, за да ги развличат по време на похода. Оттогава и той имаше във войската си певци и стихотворци и те сега трябваше да съчинят песен от названията на местата, през които трябваше да се мине до Белград, и тази песен трябваше да уведомява всеки войник, който пее, докъде е стигнал походът. Пеейки, хващаха „езици“ и водачи християни и въз основа на техните разкази съчиняваха за всяка част от пътя нова строфа по самите названия на местата, през които аскерът се придвижваше: