Когато ордата на Дед ага стигна с песента докрай, току до Белград, тя биде спряна от едно събитие.
Призори в село Болеч отрядът срещна тълпа деца, които носеха на главите си тепсии с хляб от фурната. Нечий кон настъпи в тесния проход едно дете, то изпусна товара си, погачата се изсипа на калдъръма, а на слънцето заблестя, танцувайки сама, празната тепсия, украсена на дъното с необикновена, дълбоко врязана в медта резба. Момчето клекна и събра погачата обратно в тепсията, а Дед ага се спря за момент. Той яздеше скъп вран кон, научен „да равани“, кон, расъл, спънат по специален начин, и сега хвърляше двата леви, а после двата си десни крака, без изобщо да друса в ход. Такива коне се движеха с еднаква лекота и напред, и назад и затова Дед ага Очуз не обърна животното, а го накара да се върне две крачки назад и тъй се изравни с момчето.
— Яжте! — нареди той на войниците и те начаса разграбиха погачата.
— Отвори уста! — нареди после на момчето, откъсна от ръкава си едно скъпоценно копче и с ръка, която не е свикнала да не улучва, го хвърли в устата му.
— Това ти е за погачата и за сахана — каза Дед ага Очуз и се отдалечи на коня, като взе празната тепсия.
Вечерта тепсията беше внесена в шатрата му (построена над минералния извор) и около нея насядаха агите, неговата свита и един дервиш от Алеп, за когото се знаеше, че все още сънува на майчиния си персийски език. На него се падна честта да изтълкува шарките на съда. Дервишът се взря внимателно в медта, сякаш търсеше дупка, и каза:
— Тук, на външната страна на тепсията е нарисувана карта на вселената, небето и земята, карта на цялото видимо и невидимо пространство, а тя се състои от четири града или четири свята, наречени Ябарут, Молк, Малакут и Алам ал Мигал.
— Трябва да се има предвид — добави дервишът, — че онова, което се нарича зрително поле, не е разпределено равномерно между четирите града. Казват, че полето за боя между петли се сече на четири части с кръстосани линии, за да олицетворява картината на четирите свята, която е нарисувана и на тази тепсия. Както знаете, не е без значение в коя част на вселената или на нейната карта, начертана в пясъка на бойното поле, загива или побеждава петелът. Затова местата с ярка видимост, добър ефект и ориентирани към дълготраен спомен са така разположени на това бойно гюле, че смъртта и поражението в източната и западната част на кръга струват повече от победата и живота в южната или северната част, които от своя страна са разположени в пространството със слаба видимост, където смъртта и победата не оставят някакво по-трайно впечатление и по-значителна следа и минават почти напразно. С други думи — завърши дервишът от Алеп своето обяснение, — никак не е маловажно от коя част на тепсията даден войник е взел своето парче погача сутринта. Защото силен е само онзи, който може да върши едно и също нещо най-малко в три различни свята. Времето на останалите е зад ухото им…
За Дед ага Очуз, чиято брада приличаше на опашката на неговия кон, никога не можеше да се предвиди кога ще тръгне с лекота вместо напред — назад. Така и сега вместо отговор на разказа на дервиша, взе тепсията, огледа я и изведнъж я обърна, като поиска да му се разтълкува и другата шарка, гравирана от вътрешната страна на съда. Тъй като се установи, че дервишът не разбира другата шарка, защото не е по силите му и не е била направена от ислямски майстор, за дъното на тепсията беше залепена запалена свещ и пред Дед ага Очуз беше изведен Леандър.
Когато го вкараха в шатрата, Леандър погледна към Дед ага Очуз и към сабята със златен пискюл, която той носеше. А агата се загледа в прошарения мъж, чието лице беше набраздено от усмивките и сълзите, тъй както звездните орбити набраздяват небето. Съдейки по отрязаното ухо, това беше един от майсторите, които изградиха савските кули на крепостта, която сега Дед ага Очуз искаше да превземе.