„Този е стар — помисли си Дед ага Очуз, — трябва да знае всичко. И къде се намира всяка църква в Белград, и кога птиците пикаят…“ — А на глас го попита:
— Какво виждаш в тепсията?
— Образа си — отговори Леандър.
— Ти нямаш вече образ, щом си тук — каза Дед ага Очуз, — ами я погледни по-хубаво. Това е било някога гравирана медна плоча, от която са се печатали карти, а после от нея е изкована тепсия. Можеш ли да прочетеш какво пише вътре?
— Griechisch Weissenburg.
— Какво означава?
— Белград.
— Гръцки Белград ли?
— Не. По този начин австрийците отбелязват, че ние, сърбите в Белград, не сме от тяхната вяра.
— Не сте и от нашата.
— Знаем.
— А нямате и своя, след като сте от гръцката. Ала това не е важно. Искаме да ни разкажеш какво е нарисувано на тепсията и кога е резбована. Нужно ни е подробно описание на Белград. Колкото се може по-подробно. На крепостите, на богатството, жителите, църквите, на всичко. Имаме цяла нощ на разположение, а колко живот ни остава още, това не знаем. И трудно е да разпределиш справедливо хляба, ако не знаеш колко е останал. Затова разказвай яваш-яваш, от шарка до шарка и по-добре ще е да добавиш някоя отгоре, отколкото да пропуснеш някоя. Помисли си само: никога вече! А врагът ти е сякаш създаден за сабя…
Седнал на едно седло и обръщайки бавно тепсията, Леандър гледаше дъното й, като внимаваше пламъкът на
свещта да не лизне мустаците и веждите му и четеше от медта като по книга. От уплаха през веждата му пулсираше като часовник една вена, като пеперуди трепереха космите на обруленото му лице. Можеше да се очаква, че този часовник, който така неочаквано и за самия Леандър започна да бие в него, щеше да отмерва някакво свое време и щеше да отброи точния час, в който да спре…
През цялото време, докато траеше разказът на Леандър, Дед ага Очуз седеше неподвижно, ровеше из брадата си, сякаш имаше пъргава животинка в дланта си, и старателно душеше кичур по кичур, като очите му пламваха при всеки нов мирис, който откриеше. Край войнишките огньове се говореше, че тези очи на моменти губят зрението си и че понякога, слизайки от коня, Дед ага Очуз не вижда земята. Било, каквото било, ала той сега слушаше, като се правеше, че не обръща особено внимание на разказа; изглеждаше че души като ловджийско куче, опитвайки се да открие отново някакво изгубено място, на което е бил някога, ала сега е забравил пътя дотам. Това място обаче, тази бърлога не е била някъде навън, извън шатрата, а някъде в самия него, скрита и обрасла от времето. В очакване да събуди в паметта си този познат и дълго търсен мирис и той да го отведе където трябва, Дед ага Очуз слушаше. Дебнеше момента, в който ще се покажат двете места за определянето му: подходящото място в разказа на Леандър и на тепсията за нападението на града и съответното място в самия него, Дед ага Очуз, откъдето това нападение щеше да бъде поведено. И цялостният военен поход на султана заедно със сведенията, поднасяни от Леандър, изглеждаха на присъстващите тази вечер в шатрата много по-маловажна част от другия, вътрешния поход, който в един неизвестен момент щеше да се съедини с първия в общо неудържимо действие и щеше да се осъществи предварително дадената клетва на агата. Тъй поне мислеха присъстващите в шатрата. А Дед ага Очуз, душейки брадата си, мислеше за нещо съвсем друго. Той си спомни, че една привечер през тези прашни походни дни видя гледка, чието значение не му беше напълно ясно. От седлото на коня той забеляза първо само едно куче, което му пресече пътя. После разбра, че кучето се опитваше да хване една светулка. След това се изгуби от погледа му. Дори си зададе въпроса дали още някой от колоната ги е забелязал освен него и реши: и аз гоня светулка. Само че тя вече е в мен, а аз продължавам да я гоня. Значи не е достатъчно да я глътнеш. Трябва да продължиш да завоюваш светлината и след като я погълнеш…
Когато Леандър завърши разказа си, Дед ага Очуз, който се намираше на съвсем другия край на брадата си, като че ли беше завършил претърсването. Всичко му беше ясно…
На другия ден, когато турските орди влязоха в Белград, Дед ага Очуз връхлетя пръв през Савските врата, бързайки преди другите да стигне до църквата „Ружица“.
„Всеки влачи своята смърт със себе си, докато удари часът му“ — мислеше си той и както препускаше на коня, страхувайки се да не го изпревари някой, заби копието в бравата и то проникна неудържимо като ключ в храма, като отвори със скърцане вратата на „Ружица“. И докато войниците от всички страни подлагаха на огън църквата и крепостните стени, Дед ага Очуз препусна в църквата и от седлото започна да стърже със сабята си очите на чудотворната икона на Богородица и да лиже право от острието лековитата боя, нарязвайки езика си и очаквайки чудото да възвърне зрението си.