В това време Леандър стоеше пред църквата — там, където беше оставен. По косата му личеше, че ще умре. Ала той беше единственият неподвижен човек в града. Всички останали се бяха развихрили като обезумели, съсичайки се взаимно. Пулсиращата вена на окото му продължаваше да отмерва неумолимото време и веждите му като пеперуди, които разперват криле преди полет, отброяваха часовете. И тогава той внезапно осъзна, че неговото време е изтекло. Веждите му се успокоиха и Леандър се опомни и вместо да продължи да чака на празното пространство пред църквата Дед ага Очуз да излезе от храма и да го съсече, той хукна да бяга презглава по тесните белградски сокаци. След него се чуваше тропотът на сабяджия и Леандър нямаше време да се обърне и да погледне дали го гони Дед ага Очуз, или някой друг. Заедно е чаткането на копитата до него се разнесе и ужасна воня; съдейки по нея, той разбра, че главата му ще бъде отсечена от един обикновен дрисльо, който от страх от битката вече беше напълнил гащите. Вонята ставаше все по-силна, което означаваше, че дрисльото беше все по-близо. Леандър се спря за миг пред стълбите, които водят към Сава, сякаш се поколеба между две съдби, а после в последния момент се втурна презглава по стълбите, тъпчейки следобедната сянка на къщите, назъбена като бичкия. Чаткането се спря пред стълбите и тъй Леандър успя да се измъкне от конника и неговата сабя и влетя право в своята кула.] Беше тиха като току-що окъпана душа. Приличаше му на чужда, чувстваше се някак странно, като че ли мустаците докосваха миглите му и му пречеха да вижда. Най-после се беше скрил. Беше 22 април 1739 година и Леандър го знаеше. Ала не знаеше, че в този момент и двете кули на Савските врата бяха вече минирани. Разказват, че преди експлозията петлите върху тях за миг са показали същия вятър и същото време. Било е дванайсет и пет, когато със страшна експлозия кулите хвръкнали във въздуха, разнасяйки огъня, в който изчезнало тялото на Леандър.
Херо
Вътрешната страни на вятъра е онази, която остава суха, докато вятърът духа през дъжда.
Един от евтините пророци
I
„През първата половина от своя живот жената ражда, а през втората убива и погребва себе си или онези около себе си. Въпросът е кога започва тази втора половина?“
С тези мисли студентката по химия Херонея Букур счупи едно варено яйце в челото си и го изяде. То беше последното от запасите й. Носеше много дълга коса и се обуваше с нея вместо с обувалка. Живееше на най-оживеното място в Белград в стая под наем над кръчмата „Златното буренце“ и хладилникът й беше пълнен с любовни романи и грим. Беше млада, мачкаше банкнотите в шепа като кърпичка, когато отиваше по покупки, и мечтаеше да легне в морската вода по обед и да поспи половин час. Спомняше си ръцете на баща си, по които бръчките течаха като вълни, гонени от вятъра, и умееше да мълчи в дур и мол. Наричаха я Херо, обожаваше чушките, носеше вечно подлютена целувка, а под бялата престилка — чифт мустакати цици. Беше толкова бърза, че можеше да си ухапе ухото, смилаше още в устата си и разбираше, че през няколко века някои женски имена се изметват в мъжки, докато другото си остава същото.
Впрочем имаше нещо, което никак не можеше да впише в своята чиста картина на света. Това бяха сънищата. Откъде се вземат всяка вечер в този най-обикновен живот, в който може да се тича само между две уши, нещо толкова необяснимо като сънищата. Нещо, което трае и след смъртта.
„Сънищата се превъплъщават повторно — мислеше си Херо, — и то често женските сънища в мъжко тяло и обратно… Колко свят среща напоследък човек в сънищата си! Както никога досега! Вече съм пренаселена.“
Така сметна Херо и, без да се колебае, купи инвентарна книга с твърди корици и започна да записва своите сънища по всички правила на двойното деловодство. Беше решила да си изясни тази работа. Отбелязваше всичко, което се появяваше в сънищата: порцелан, крушки и постройки, еднорози и коне, фуркети и кораби, диви магарета и ангели, чаши и дървета, на които кацналият гълъб се превръща във врана, кухненски столове и ехидни, които се оплождат през ушите, автомобили и миризливия рев на пантера, която непреодолимо привлича останалия дивеч в сънищата й — всичко това завеждаше поред, и то в определени рубрики, уточнявайки номера, цената и датата на вписването на всеки екземпляр. Особено често в сънищата й се явяваше змия, която не смее да прекоси сянката на дърво. В такива случаи змията се изкатерваше по дървото и се преструваше на клон, докато някоя птица не кацнеше на нея. Тогава тя й задаваше въпрос. Ако птицата не даваше верен отговор, змията я изяждаше и Херо се чудеше дали това заслужава една или две рубрики. Другият най-често вписван образец в книгата на Херо беше едно мъничко момченце. Бащата на детето не ядеше нищо освен месо, а майката — нищо освен леща, заради баща си детето не можеше да вкуси нищо освен месо, а заради майка си — нищо освен леща и просто му идеше да умре от глад в Хериния сън.