„Очевидно ние в себе си и другите в нас преодоляваме ежедневно голямо разстояние — отбелязваше Херо по белите полета на инвентарната книга, — ние извършваме това пътуване с някакви вътрешни движения, бързи и способни да преодолеят пространство, което никога няма да преодолеем в живота си. Това вътрешно движение насън е по-съвършено от външното, защото неподвижността е безгрешна, тя е прадвигател на всичко и в своята неподвижност обхваща и движението. Но — продължаваше мислите си тя — сънят може да се възприеме и като животно.“
Тъй като с брат си още като деца бяха учили чужди езици, Херо с особено внимание вписваше езиковите форми, с които си служеше тя и другите лица в съня й. Това беше нещо като граматика на сънищата, лингвистика на сънуването и речник на думите, употребявани по време на сън. Речникът на Херо между другото приличаше на „кучешките речници“, които са били на мода сред госпожиците в края на 20-те години. Те са вписвали в тях изразите, които са разбирали техните хрътки, пуделчета или бултериери. Така и в речника на Херо сънят се разглежда като животно, което не говори на езика на своя господар, но може да научи някоя и друга дума от нейния език наяве, тъй както Херо започна полека-лека да учи граматиката на странното животно и разбра, че в езика на сънищата съществуват всички съществителни, но липсват някои времена на глаголите от действителния живот.
Впрочем тази сутрин не й беше до сънища. Март крадеше дни от февруари, тревата по фотьойлите ухаеше като жива, а тя поправяше и оценяваше с червен молив картичките, които й пишеха на френски нейните ученици през зимната ваканция. Издържаше се, като даваше уроци на слаби ученици, но сезонът на уроците беше отминал, в слепоочията й биеха по две сърца, във всеки зъб — по едно, гладуваше като риба и лявото й бедро опарваше дясното, докато прелистваше вестника. Там пишеше:
Преподавателка по френски език необходима два пъти седмично за уроци на деца. Улица Добрачина 6/III.
Намота плитки около ушите си и се озова на „Добрачина“ 6 на третия етаж откъм двора. Тук жилищата имаха по един прозорец на слънце и по един на вятър, но лете дори кучетата не лаеха срещу тях. Облегнала тила си на копчето на звънеца, извади гроздов крем от чантата си, намаза от опразнената кутийка долната устна, с долната — горната, и притисна глава на звънеца. Симонович — прочете на табелката и влезе. Отвори й дете на десетина години, веднага се сети, че ще й бъде ученик и докато вървеше след него, си помисли:
„На този дупето му рано почва, още от кръста.“
Брачната двойка Симонович я настани на трикрако столче и най-напред уточниха колко ще получава месечно за уроците. По хиляда динара за всяко дете беше примамлива цена и тя се съгласи. Седеше с намотана коса, броеше с език зъби и гледаше как Симонович всеки път, когато каже р трепва с лявото око. Изчакаха един момент да се стъмни, а после в три тесни чаши наляха някакво силно питие.
— Добро здраве! — пожела домакинът и трепна два пъти с лявото око, като че ли брои костите в езика си. Херо тъкмо беше почувствала, че губи от времето си, когато забеляза странна умолителна усмивка на устните на своята работодателка. Трепереше там като малко уплашено животинче.
„Сигурно децата им са плитки като длан, щом са стигнали дотук!“ — реши тя и в този миг закачи с ръка чашата. На роклята й капнаха няколко капки. Тя погледна мястото, забеляза, че петното се разширява и бързо се сбогува. Когато тръгваше, имаше чувството, че ноктите й растат с главоломна бързина.
На улица „Васина“ купи две големи тетрадки и още същата вечер ги приготви за своите бъдещи ученици. Както бяха учили и нея в детството, тя раздели всяка страница с червена вертикална линия на две части. В дясната колонка трябваше да записва сегашно време и миналите времена на френските глаголи. Лявата колонка беше определена за бъдеще време, за условно наклонение и за причастието, което означава действие, паралелно на главното.