Навън зимната влага се сменяше с лятна и къщите изпускаха по стаите ланшни миризми, когато Херо взе тетрадките и отиде на улица „Добрачина“ на първия урок. Боляха я, дяволските ухапвания“ по ходилата, когато влизаше в жилището на Симонович на третия етаж.
— Кажи ми кой ден сме днес, ама честно! — попита тя своя питомец, като го гледаше както змия жаба. Той се смути, Херо видя как изпуска странна пот и пак й обръща задник.
Заведе я до масата, около която имаше три зелени стола; в мрачната стая денем светеше лампа, а нощем я гасяха, защото вечер никой не седеше тук. Миг по-късно пиеха чай, тя гледаше как момчето рони бучка захар в чашата и как после си смуче нокътя, а след това започна да записва първите френски глаголи в новата тетрадка. На масата пред тях имаше и трета чаша, но тя остана неизползвана.
— Ти страхуваш ли се от смъртта? — неочаквано попита то Херо.
— Не зная нищо за смъртта, зная само, че ще умра в дванайсет и пет.
— Как в дванайсет и пет!
— Просто така. Всички Букур в нашето семейство са били сапьори. Нагласявали са мините да експлодират по обед и това било известно в района, където са работили — в рудника, на строежа на жп линията или нещо подобно и щом сирените засвирят обед, хората се скривали. Ако мината не експлодирала, тогава някой Букур в дванайсет и пет трябвало да отиде да види какво не е наред. И обикновено така свършвали.
— А как ти ще умреш в дванайсет и пет, като не си сапьор?
— Така. В дванайсет се затваря Химическият институт, в който следвам. Опасните опити, които не са разрешени, оставям за след дванайсет, когато всички си отиват, и тогава запалвам истински огън. Всички ми казват: „Ще загазиш и ти както всичките си роднини в дванайсет и пет…“ А сега бъди добър и продължи урока, иначе никога няма да станеш самостоятелен, цял живот ще кихаш на баща си и ще се прозяваш на майка си.
Докато говореше така, Херо гледаше третата, неизползвана чаша и втората тетрадка, която лежеше на масата срещу третия стол и беше разочарована, че не се появи второ дете, защото в обявата и в разговорите тази дума беше споменавана в множествено число, а и възнаграждението беше свързано с това.
„Тези стават три дни преди да се съмне“ — помисли си, предаде новия урок и слезе в дъжда, като стъпваше по „дяволските ухапвания“, които я боляха още по-силно. Ходилата й се спущаха.
Впрочем не бяха успели да се спуснат, когато се случи нещо неочаквано. Месецът изтичаше, беше времето, когато кучетата пасат и един ден тя намери на масата на улица „Добрачина“ първия плик със заплатата си. Вместо хиляда в плика имаше два пъти по хиляда. Значи, беше й платено за двама вместо за един ученик.
— Какво прави тук тази втора хилядарка? — попита тя момчето.
— За Катенцето.
— За какво Катенце?
— Ние си имаме Катенце.
— Ще те ударя, косата ти ще опада! Кое е това Катенце?
— Сестра ми — отвърна момчето и се усмихна така, че ушите побягнаха по врата му.
— А защо не се появява на уроците това твое Катенце?
— И аз бих искал да знам това.
— Как така не знаеш?
— Не знам. Аз никога не съм виждал Катенцето.
„При този е винаги следобед“ — помисли си Херо и добави:
— Съществува ли, или не съществува това твое Катенце?
— Родителите ми казват, че съществува. Мама страшно се ядосва, ако някой се усъмни. Аз не зная. Зная само, че всеки ден сервират за четирима, макар мястото на Катенцето да е вечно празно, че четвъртото яйце на закуска сутрин е за Катенцето и че нашето куче Коля било нейно… През зимата ме преместиха от стаята, защото вече не бивало момче и момиче на нейните години да спят в едно помещение…
Момчето млъкна и Херо видя как втренчено гледа в третия празен стол на кръглата маса.
— Странно, нали? — добави то и Херо беше сигурна, че лявото му око ще премигне, щом езикът му се блъсне в звука „р“.
„Тези са луди като вятър!“ — реши тя, взе и двете заплати и си отиде.
На следващия урок обаче вместо момчето на стъклената врата я посрещна майка му. Докато минаваше през балкона, за да се предпази от влагата, тя дишаше през косата си, но вътре запраска на такъв френски, до който Херо със своето четиригодишно учене изобщо не беше дорасла. Настани гостенката на кръглата маса и я помоли по време на уроците да обърне особено внимание на онези неща, които затрудняват децата. Докато говореше, сменяше ушите си, сякаш беше на стража, пак споменаваше децата в множествено число, усмивката й трепереше още по-силно и държеше ноктите на едната си ръка закачени за ръба на масата. Болка под формата на път почти личеше на главата й. Говореше за упражненията, а изглеждаше като че ли става въпрос за живот и смърт.