Намери на рафта роклята с петното от разлятото питие в оня първи ден на улица „Добрачина“ и я занесе за почистване.
„Уплаши човека, и ще се обади животното!“ — мислеше си пътьом. — Затова, ако някой те изненада, обърни внимание какво у теб ще отговори най-напред и най-бързо на опасността и изненадата: гласът, ръката, мисълта, погледът, косата, слюнката, която променя вкуса си, или потта, която променя миризмата си… И го запомни добре, ако вече не е късно. Те са предупредителят, предизвестителят, първият знак, че нещо те заплашва…“
Защото онзи ден, когато беше разлято питието, нищо или почти нищо в Херо не реагира, ако не се изключи ръката, която случайно закачи чашата и чиито нокти започнаха така ужасно да растат. И това беше единственият повик за тревога, който не разбра половин година. Сега, когато по всяка вероятност бе вече късно, когато вече беше изненадана с левия крак, Херо смаяно гледаше тази обрасла с нокти ръка, която не беше послушала навреме.
— Не минаваш вече насам — злорадо я заговори една колежка пред факултета и попита колко е часът. Херо откри, че не може да отговори, макар да знаеше колко е часът. Искаше да продължи по двете струи на вятъра, които идваха от „Калемегдан“, без да отговори, но неочаквано отговорът излетя, и то в бъдеще време.
— Скоро ще бъде 12.05.
— Внимавай да не загазиш в 12.05, нещо си много разсеяна — отвърна й колежката и я остави със зяпнала уста. Очевидно болестта на нейния френски, който страдаше от парализа на сегашното време, беше обхванала и майчиния й език.
— Какво ще се случи с моето сегашно време сега, когато го напускам? — питаше се ужасена Херо. — Отива ли то сега при някой друг? Дали някой друг взема сега спомените ми и ги наследява?
И наистина, като че ли Херо си служеше с някакъв друг език, по-различен от езика на нейните съвременници, макар да беше същият език.
Имаше чувството, че е на кораб, който стои сред открито море, защото „тризъбът“ — птицата от нейните сънища — със своите огромни крила се изпречва пред платното на кораба и възпрепятства полъха на вятъра, който може да го задвижи. Вместо копчета започна да носи малки часовници, ала напразно. На държавния изпит се провали, защото редица процедури в опита, който й беше възложен, беше описала така, че не ставаше ясно каква е тяхната последователност. Режеше, където свари, диворастящите си нокти, дори когато беше на гости, макар да я предупреждаваха, че това им носи нещастие.
Вече не ходеше на улица „Добрачина“, защото момчето знаеше по-добре от нея дясната страна на тетрадката и се улавяше, че все по-често го изпитва по лявата страна, по по-близката и по-добре позната ней страна на бъдещето време. Но основната причина, поради която прекъсна уроците на „Добрачина“, беше друга и по-важна. Страхуваше се да не би един ден вместо момчето на кръглата маса в мрачната стая да види Катенцето да седи и да я заслепява с блясъка на пръстена си, смеейки се с половин уста. Страхуваше се, че няма да се изненада и — като че ли нищо не се е случило — ще почне да й дава уроци. Страхуваше се, че няма да може да научи Катенцето на сегашно време сега, когато и тя самата вече не го знаеше. И още нещо. Те двете — боеше се и беше сигурна — идеално и лесно ще се разберат в тяхното бъдеще време, в техните възложени, но още неизпълнени задачи, правейки вино от еврейски череши, което изобщо не се пие, защото служи за оцветяване на друго вино. И третият стол, онзи на момчето, столът на сегашното време за тях двете ще остане завинаги празен.
С тези мисли случайно забеляза на рафта книгата с регистрираните сънища. Обърса с коса паяжините, отвори я и веднага й светна пред очите. Всичко й стана ясно. Загледана в своя регистър, откри, че дори в сънищата липсва сегашното време на онзи, който сънува, а се появява нещо като наречие за време на настоящето на сънуващия във вид на действие, съответстващо на времето на спане. Лингвистиката на сънищата говореше ясно, че съществува наречие за времето на сънуваното и че пътят към настоящето минава през бъдещето, и то през съня. Защото в сънищата липсва и минало време. Всичко прилича на нещо още неживяно, на някакъв странен утрешен ден, който е започнал предварително. На някакъв аванс, взет от бъдещия живот, на бъдеще, което се осъществява, тъй като сънуващият (затворен в бъдещето време) е избегнал неизбежното сега.