Тази есенна утрин на 1909 година капитанът от инженерните части на австро-унгарската армия благородникът Петар Виткович при зова на войнишката тръба, вместо в своето легло, се събуди в нечия чужда душа.
Наистина, на пръв поглед това беше доста просторна душа, слабо проветрена, с доста ниски сводове, т. е. душа както всяка друга, но очевидно чужда. Осветлението в нея беше по-силно, отколкото в предишната, собствената душа на капитан Виткович, но въпреки това той не можеше да бъде сигурен дали неочаквано няма да се удари някъде в ръба или края на тази чужда душа. Въпреки че господин капитанът смяташе, че най-важното в живота е навреме да навърши петдесет години, все пак се почувства неудобно. Естествено, веднага забеляза промяната, макар двамата конвои във военна униформа и с пушки да не забелязаха абсолютно нищо. Може да се каже също така, че промяната не беше забелязана нито от военния обвинител господин полковник Кох, нито от съдия-следователя майор фон Палански, който по време на разпита на капитан Виткович получаваше астматични пристъпи всеки път, когато следственият започваше да назовава явления, личности и имена, свързани с процеса, с истинските им имена.
Въпреки липсата на бдителност у съдебните и следствени органи или може би именно заради това, делото на капитан Виткович още повече се заплете. Освен че му беше произнесена присъда доживотен затвор (за поддържане на връзки с военни представители на една чужда сила — Кралство Сърбия) и бързо трябваше да бъде прехвърлен с влак от Виена в Петроварадин — мястото за излежаване на присъдата, сега господин капитан Виткович имаше и допълнителни неприятности с чуждата душа. И то най-малко две неприятности. Първо, той с право се питаше къде се намира неговата собствена душа и какво става с нея, докато, окован в тънки дълги вериги, съпроводен от двама стражари, пътуваше из онази чужда душа (която сега му беше отредена) към Петроварадин. Той се чувстваше все по-зле (сега вече нямаше никакво съмнение!) в чуждата душа. Не можеше да се ориентира в нея, а не му беше известно дали съществуват военни компаси, предназначени за ориентиране при движение през чужди души.
Сепнат от подобни мисли, господин капитан Виткович откри изненадан в стъклото на прозореца уморените очи на баща си върху собственото си лице и мигом си зададе въпроса какво става със собственика на отредената сега нему душа. Какво ли прави, кой е и къде живее, и кога е изгонен от собствената си душа, преди тя да бъде дадена на друг. Най-лошото обаче беше, че господин капитанът не знаеше как ще реагира чуждата душа, на чието дъно сега се возеше заедно със своите затворнически въшки, на неговите навици и на сложните условия на неговия нов сегашен живот.
Не знаеше например как ще реагира тя на хроничния му зъбобол или на факта, че от време на време си изпича и изяжда по някоя затворническа мишка.
В този момент мислите на господин капитана бяха прекъснати от висок глас, който запя зад гърба му във влака тъжно, като през измита коса. И сякаш в отговор на този глас зъбоболът на господин Виткович се засили, а отредената му за употреба чужда душа затрепери с всичките си струни. Така господин капитанът веднага забеляза, че чуждата душа е много музикална, нещо, което в никакъв случай не можеше да каже за своята собствена душа… И тогава благородникът Виткович реши да се поразходи из новата душа. Да потърси онези непознати области, които тя със сигурност обхващаше и които, естествено, на него му бяха напълно чужди. И така, седнал на пейката във влака, вързан с верига, той се отправи на обход.
Както вървеше (всъщност слепешката, както е единствено възможно в чужда душа), господин капитан Виткович попадна на един прозорец. Обикновен, най-обикновен прозорец (я виж ти, душите имали и прозорци, помисли си той и се загледа през него). От другата страна нямаше нищо. Ама наистина нищо. Но самият прозорец в тази душа имаше съвсем ново значение, каквото например нито един прозорец не е имал в живота на капитан Виткович. Вместо да представлява само дървен кръст с брава, т. е. с ръчка в средата, този прозорец представляваше обяснение на времето и живота на господин Виткович, а също така и на всеки друг човек на света. Съвременникът на Гаус, прочутият физик от XVIII век Атанасие Стойкович, още в по-миналия век е знаел, че съществуват две вечности, а не една и това беше много добре известно на капитан Виткович, тъй като физиката влизаше в репертоара на военните училища. Сега тези две вечности бяха показани с отвесната летва на прозореца, докато самото време беше въплътено в хоризонталната дъска. Мястото, където вечността и времето се пресичат, беше означено с ръчката или бравата на прозореца. И тук се криеше тайната или ключът на живота и смъртта.