Тук сме, защото в тази част на вселената времето се е научило да се спира — мислеше си господин Виткович. — Може би става въпрос за някакъв вид опитомено време. Животът не е възможен в неопитомено време, във време, което протича, а само във време, което за момент е спряло.
Ако приемем, че вечността слиза като Божия благословия, като вид светлина, която не остарява, както казват византийските монаси, а времето идва от Сатаната, който е от лявата страна на Храма, ще разберем, че на определено място може да се стигне до „златно сечение“ на вечността и времето. На това място на кръста, където времето и вечността се пресичат, времето за момент спира, за да бъде благословено от вечността, и това е сегашният момент. Извън този сегашен момент в бившето и бъдеще време няма живот, нито го е имало някога, нито ще го има.
Следователно ние сме тук, защото в тази част на вселената времето спира и по този начин прави възможен нашия живот. Може би можем да си представим и време, което не успява да се кръстоса с вечността и е лишено от спиране, т. е. от настояще, и затова е безплодно, ялово. Ние не можем да бъдем в такава част на вселената, защото нашето основно качество е животът. А смъртта, тя може да се плъзга нагоре и надолу по талвега на времето.
Може значи да се направи изводът, че на въпроса — откъде идва времето, отговорът гласи: времето идва от смъртта. Защото докато има смърт, ще има и време. Когато изчезне смъртта, вече няма да има и време. Значи смъртта като паяк изприда нашето време. Защото ако животът е там, където времето стои, спряло в момента на настоящето, то смъртта е в областта, през която времето тече. Значи времето тече през смъртта и спира в живота. Точно в онази точка, в която се пресичат вечността и времето на прозореца на душата…
На това място господин Виткович почувства, че го жули веригата и се отказа от по-нататъшни издирвания. Защото подобни мисли и лутания не можеха да го морят дълго. След три дни пътуване пристигнаха в Петроварадин със смачкани бради и изтръпнали крака. Това място на брега на голямата река беше последното, което господин капитанът видя в своя живот. Един от стражарите тогава му каза нещо, което можеше да бъде утеха, заплаха или поука, или всичко това взето заедно.
— Човешкият живот е странно бягане: целта не е накрая, а по средата на пътеката, тичаш и може би отдавна си минал през целта, но не знаеш, дори не си забелязал кога, нито пък някога ще разбереш кога. Затова продължаваш да тичаш.
Веригите на заточеника бяха свалени, смъкнаха го по дървени стълби в една подземна килия, в която цареше вечна есен или, по-точно казано, вечна есенна нощ, защото нямаше никаква връзка с дневната светлина. Преди да спуснат капака над него, капитан Виткович можа да огледа войнишкия креват от ледени железни пръти, католическото разпятие на стената (макар самият капитан да беше православен) и голямата решетка на един отвор, обърнат към дълбок, мрачен подземен изкоп. До отвора имаше маса с незапалена свещ, хартия и пишеща машина „Корона“. На леглото — Библия в превод на чешки (въпреки че господин Виткович беше сърбин).
Когато капакът над него хлопна, на господин капитан Виткович му хрумнаха две тревожни мисли. Първо: дали (от правна гледна точка) може да се осъжда чужда душа (в която наистина при дадените обстоятелства осъденият пребивава) на вечно заточение. Трябва ли да предупреди съдебните следователи за този заплетен случай, за да не се стигне до нежелан правен пропуск. И второ: дали новата душа, разпростираща се на километри от двете страни на света, на мили около него, е православна, каквато беше неговата собствена душа, протестантска, или пък католическа. Този въпрос беше важен, защото господин капитан Петар Виткович искаше да бъде наясно дали на Страшния съд дяволите ще преценяват тази чужда, кой знае каква душа, мюсюлманска, или пък на някой равин, или ще преценяват неговата собствена ортодоксална душица, която си плю на петите, когато му произнесоха присъдата.
И така капитан Виткович реши да наблюдава чуждата душа, в която беше затворен заедно със своята тъмница и Петроварадин над нея. Да наблюдава тази нова и чужда душа, през която сега течаха невидимият Дунав и неговият едва видим живот.
Ала не наблюдаваше само той. Него също го наблюдаваха. Сядайки на железния креват, господин капитанът, естествено, знаеше, че макар да беше осъден, от него се очакваха по-нататъшни признания и сведения за целия случай, в който той беше замесен, и че следователят майор фон Мьолк му е оставил свещ и пишеща машина с искрената надежда, че неговият затворник ще запълни с допълнителни признания цялото акуратно поставено до машината топче хартия. Господин следователят и сега от време на време вдигаше капака на килията и надничаше долу към дребничкото и крехко тяло, обилно обрасло с косми като черна пшеница. В същото време се питаше дали годините не летят по-бързо през лицето на затворника, отколкото по неговото собствено лице, но дори не подозираше, че може да види това тяло, от което толкова се интересуваше служебно само през чужда, т. е. през трета душа, която по този начин сериозно заплашваше неговото служебно разследване и внасяше непредвидени трудности в целия случай с господин капитан Виткович.