Естествено, стражарите имаха най-строго нареждане да известят господин следователя за всяка промяна в поведението на заточеника и бдително наблюдаваха жертвата, докато тя от своя страна наблюдаваше чуждата душа, на чието дъно се намираше. При това двустранно наблюдение времето бързо течеше чак до едно слънчево утро (господин Виткович забеляза, че чуждата душа знае, че навън е слънчево утро, докато той самият не знаеше, нито пък можеше да знае). Та в това утро господин капитанът стигна до категоричното заключение, че чуждата душа, в която той в момента седеше и закусваше, беше много по-бавна от неговата истинска душа. А една нощ (ако беше нощ) капитан Виткович се събуди от кашлица. Някой кашляше в гъстата мрачина на неговата килия. Чуждата душа беше получила някаква разновидност на метафизична простуда и кашляше. Но това нямаше да обезпокои капитан Виткович. Обезпокои го нещо друго. По кашлицата можеше да се определи, че новата душа не беше мъжка, а женска.
„Може би мъжките и женските души вървят по двойки, точно както и смъртите“ — помисли си господин Виткович и тогава за първи път седна пред пишещата машина. Започна да трака и стражарите, които бяха получили строга заповед (в случай че се стигне до подобно нещо) в никакъв случай да не го безпокоят, дори с наблюдение, ентусиазирано и доволно взеха да подслушват.
— Най-после — извика господин следователят фон Мъолк, носът му закъркори като черва и се втурна и той да подслушва. Ударите следваха бързо, наистина с временни паузи, освен това на някоя буква капитан Виткович се забавяше малко повече, понякога удряше наведнъж по няколко, та те се заплитаха, но общо взето работата напредваше доста добре, все едно човекът познаваше наизуст като петте си пръста всички пропорции на тялото на жена си.
За да не безпокоят затворника, пазачите получиха заповед в никакъв случай да не събират вече изписаната част от донесението, признанието или онова, което господин капитанът натракваше всяка сутрин, а само редовно да му осигуряват нови свещи.
Но тогава се случи нещо неочаквано и заплаши да попари всички надежди на господин следователя и неговите началници. Един стражар (възглупав човек, но точно затова разбрал, че в подземието не се гаси свещ) въпреки забраната надникна през една дупчица в килията в момент, когато господин капитан Виткович седеше на самата ивица на чуждата душа, в която беше затворен, и тракаше на пишещата машина. Стражарят се смая от онова, което видя, или по-точно от онова, което не видя, и веднага повика господин следователя да му покаже каква е работата. Господин капитан Виткович седеше в пълна тъмнина и пишеше на машината. Той изобщо не палеше свещ; и деня, и нощта прекарваше в пълен мрак и пишеше слепешката в абсолютна тъмнина.
„За какво ми е свещ?“ — мислеше си той, след като и през чуждата душа, която го заобикаляше, се движеше опипом, на тъмно.
Господин следователят фон Мьолк впрочем не беше съвсем недоволен от такъв обрат, надяваше се, че и онова, което капитанът пише в мрака, може да бъде полезно за по-нататъшното разследване на останалите заподозрени в този случай. И нареди да не се променя тъмничният режим на господин Виткович. Той знаеше златното правило при неуспех във военната служба: облизваш сълзите си и продължаваш нататък. Така всяка вечер господин капитан Виткович лягаше във войнишкия креват, хващаше се здраво за облегалката на железния стол до кревата и потъваше в сън през онази чужда душа: както всички сърби, той никога не прощаваше, но веднага забравяше и затова спеше спокойно.
Но този режим неочаквано беше прекъснат. Избухна сръбско-австрийският конфликт, от който се роди Първата световна война, и случаят с капитан Виткович беше преразгледан и присъдата променена. Една привечер капитанът беше изведен на крепостта пред стрелковия взвод. Той гледаше как се прицелват в него и чу как гръмнаха. Беше разстрелян. Беше убит на място още при първия залп. Втори залп не беше необходим. Въпреки това един офицер се приближи, за да се увери, че е мъртъв, и пак се отдалечи. Капитанът беше натоварен на катър, вонящ на кисела пот, закаран до едно дърво, където трима войници изкопаха гроб и го пуснаха в земята. Заровиха го, спирайки се от време на време да избършат с шапки потта. Най-сетне гробът беше изравнен, вълните на Дунава се разбиха долу под крепостта, удряйки се в камъка, а капитанът все още изпитваше тъпа болка в зъба.