На масата в неговата килия беше намерена купчина изписана хартия. Но на страниците, които веднага станаха обект на всестранни проучвания от страна на най-известните австрийски специалисти по шифри, бяха безсмислено нанизани букви, натракани в мрачината, които нямаха абсолютно никакъв смисъл и които не можеха да бъдат разгадани с никакви тайни кодове. Тези нахвърлени слепешката букви нямаха никакво тайнствено значение, не носеха никакво скрито или открито послание. Защото какво можеше да се извлече например от следната бележка:
— YJYK, KOL, OHYZFE, WFSGDGEHS… и т. н., и т. н.
Та такъв текст Херо беше вмъкнала в едно произведение на Лоти (или на някой друг), което превеждаше по това време, и когато книгата излезе от печат, тя изпрати първия екземпляр на брат си в Прага (отбелязвайки текста натрапник с червило). Както вече казахме, това беше нещо като тайна кореспонденция между брата и сестрата. Братът веднага намери обозначеното място, хвърли му един поглед и се спря в края, където Херо цитираше реда, написан на машина „Корона“, т. е. бележката на нещастния капитан Виткович.
Манасия Букур, братът на Херо, се засмя и й отговори, че онова, което е записал благородният господин Виткович, е тригласна инвенция във f-мол на Йохан Себастиян Бах, изсвирена на пишеща машина вместо на пиано.
Наред с тази кореспонденция, в книжата на една приятелка на Херо се откри и следното съвсем обикновено писмо, което хвърля светлина върху едно съвместно пътуване на брата и сестрата Букур в Италия.
„Миналата година двамата с брат ми прекарахме зимата и пролетта между стария и младия Свети Никола в Италия — пишеше Херо в писмото. — За да се издържаме, брат ми свиреше вечер в една кръчма, в която две млади девойки взаимно се събличаха и обличаха пред очите на веселите посетители. А през свободните вечери ме водеше на концерти и театри. Живеехме в Рим и закусвахме в една гостилница в тамошното гето. Една сутрин брат ми откри в някакъв вестник театрална обява, която привлече вниманието му, и ми я показа. Там пишеше, че театралната трупа „Ибик“ отправя покана за премиерата на представлението „Любовта и смъртта на Херо и Леандър“ от Музей.
— Това е нещо за теб — каза ми на шега и излязохме да купим билети.
В обявата беше посочена улицата, където се играе пиесата, и бяха цитирани няколко реда от произведението на древногръцкия поет. Тези редове гласяха: „Откакто съществува на света, човекът избира между две не-та.“ Театърът имаше странното название „Момчешки театър“; и аз, и брат ми за първи път чувахме за него. Наехме кола и намерихме тясната, затънтена улица с много стъпала, всяко от които звънеше по свой начин, както клавишите на пиано. Нашият кочияш никога не беше чувал за театър тук. Но ние имахме адреса, а кочияшът ни обърна внимание, че входът може да е откъм преките, които свързват тази улица с нейната успоредна, по-широка улица. Намерихме определеното място, видяхме на стената два плаката за спектакъла и внимателно ги прочетохме. На първия беше изписан и откъс от драматизирания разказ на Музей:
ЛЕАНДЪР: Три дни вече съм мъртъв? А ти?
ХЕРО: Когато нещо ни излезе из ума и го забравим, по-късно в стремежа си да се сетим за него, за това забравено нещо, за тази празнота, отворила се в нашата памет, то губи истинските си размери, то се променя, расте и увеличава зад завесата на нашата забрава. И когато най-после си спомним за нещото, което сме изключили от ума си, разочаровани откриваме, че не си е струвало труда, който сме хвърлили да се сетим за него. Така е и с нашата душа, за която току забравяме.
ЛЕАНДЪР: Само душата може да расте и след смъртта. Както ноктите. Но дълго, много по-дълго, докато продължава нашата смърт. Внимавай обаче: твоята смърт може да се подмладява, тя може да стане много по-млада от теб. Моята смърт може също така да стане много по-стара от мен, може да продължи векове наред в бъдещето…