Другата обява за представлението за Херо и Леандър беше още по-странна:
Baroccianus 50 saec. X.
е cuius familia:
Vossianus gr. Q 59 ca. 1500
Estensis III A 17 saec. XV.
Estensis III C 12 pars antiqua (u 250–343) saec. XIV.
Harlaianus 5659 saec. XV ex.
Parisinus gr. 260 saec. XVI in.
Neapolitanus IID 4 saec. XIV
е cuius familia:
Palatinus Heidelbergensis gr. 43 saec. XIV.
Vaticanus gr. 915 apographon.
Praebent tantum u. 1-245:
Parisinus gr. 2763 saec. XV ex.
Leidensis B. P. G. 74 е saec. XV.
Ambrosianus S 31 sup saec. XV ex.
Parisinus gr. 2833 saec. XV ex.
Laurentianus LXX 35 saec. XV.
Riccardianus gr 53 saec. XV.
Estensis III C 12 pars recentior (u. 1-245) saec. XV.
Codices deteriores:
Pragensis Strahoviensis 30 saec. XV.
Barroccianus 64 saec. XVI.
Ambrosianus Е 39 sup saec XVI.
Gothatnus В 238 saec. XVII in.
Editiones:
editio princeps Aldinaf Venetiis excusa ca. 1494.
editio florentina Joh. Lascaride anctore ca. 1494.
Така попаднахме по следите на театрална трупа „Ибик“, но да попаднем на следите на „Момчешки театър“, където тя играеше, беше по-трудно. Слязохме в мазето, където нашият кочияш три пъти каза амин, качихме се до тавана, ала напразно. Сградата наистина имаше мъжки коридор и втори вход за женската прислуга, дори „женска врата“ откъм трета, още по-широка и по-светла улица, та се измъкнахме, но и тук не намерихме никакъв театър. Отказахме се да го търсим този път, а след няколко дни брат ми показа вестник, в който пак се съобщаваше за представление на поетичния разказ за Херо и Леандър. Това обаче не беше всичко. Този път някоя си Илеана Бонджорно беше публикувала отзив за спектакъла на театрална трупа „Ибик“, изтъквайки блестящата игра на младата Ирена Плаар в главната роля. Отидохме на една билетна каса в центъра на Рим, където се продаваха билети за различни театри, и попитахме за „Момчешки театър“. Казаха ни, че нямат билети за това представление. Наистина продавачката повика един стар господин с вежди, по-големи от мустаците, като че ли носът му беше обърнат заднешком, и той се сети. Там, където сме търсили, наистина едно време имало театър; не се наричал „Момчешки театър“, дори смятал, че това е заглавие на представление, а не на театър, но бил гледал там отдавна нещо от Пирандело или по-точно гледал пианиста, който съпровождал на пиано спектакъла и докато свирел, ту се спотаявал, като че ли четял книга, сложена на клавишите, ту се стряскал, като че ли си е опарил пръстите, ту полягал назад, като че ли се опитвал да достигне с крак паднала под пианото обувка… Или, без да става от твърдата табуретка, тъпчел на пръсти на място с високо вдигнати лакти и колене…
Щом се отървахме от стария господин, двамата с брат ми отидохме на новия адрес и открихме, че там наистина има „джобен“ театър. Пуснаха ни да влезем, но се учудихме. Влязохме и замръзнахме на място. Това беше истински „корабен“ театър, но от него беше останал само скелетът. Кошмар и ужас. Мишките го бяха яли най-малко двайсет години. На един римски таван. Брат ми попита кога е основан театърът и се потресе. Беше негов връстник.
Изхвърчахме ужасени навън, но брат ми ме успокои с думите:
— Виж какво, нещата, които в живота изглеждат невероятни, тайнствени и фантастични, представляват най-обикновени случаи, скрити зад измамна външност.
— Това означава — казах аз, — пази се от най-обикновените неща и събития, защото зад тези обикновени маски се крият ужас, провал и смърт.
Така и беше. След няколко седмици разказахме историята на едни приятели от Рим и те, смеейки се, потвърдиха, че такива случаи наистина съществуват. Точно за „Момчешки театър“ не били чували, но споменаха, че театралната трупа „Ибик“, обявила премиерата на древногръцкия поет Музей, всъщност умело е използвала обявата, за да се заговори за нея. Защото кой ще проверява дали наистина са играли, или не? А обявите, понякога дори и платените рецензии на несъстояли се представления, са доказателство, че са играли в Рим или в Париж и с тази информация и свидетелство в ръце могат наистина да получат ангажимент някъде другаде по света, в някаква трета столица. И там наистина да изиграят своята „любов и смърт“.
Двамата с брат ми весело се засмяхме, но не заради необичайния случай, а защото в Рим ни беше хубаво. И като гледах брат си, който никога не ми беше обърнал гръб, като че ли съм хляб, и като го слушах как чудесно свири вечер по заведенията, аз си мислех, че мъжете са прокълнати, защото във върховните моменти на страст и щастие сладките женски плодове в ръцете им неочаквано се превръщат в две торбички пясък…“