III
Преди да завърша разказа за Херо, да ви кажа нещо за себе си. Моето име в този разказ няма значение, тъй като и аз самият заемам съвсем второстепенно място. Когато се роди дете в нашия край, прави се сирене и се оставя на хладно място; когато човекът умре, сиренето се изяжда за душата му. Та моето сирене, значи, все още чака в някое мазе. Надявам се да не го изядете вие, които четете тези редове. Никога не съм имал никакви особени амбиции, не съм — дето има една дума — гледал по-широко от онова, което могат да обхванат с поглед две кротки очи. Жумя, докато ям като гъска, и зная, че любовта е като птичка в клетка: не я ли храниш всеки ден, ще загине. А именно за една любов говори този разказ или, по-точно казано, за нейния край.
През тези години, когато още не бях почнал да зидам тишина в себе си, прекарвах дните си, като измервах коя ръка ми е по-тежка. Изучавах тъжния занаят, от който живея и днес, но същевременно (и с радост) учех и музика, преселвайки се след прочутия чешки цигулар Отокар Шевчик от Киев във Виена, от Виена в Прага. След него и заедно с мен в Пражката консерватория беше пристигнала ученическа тълпа от всички раси, така че студиото му миришеше на пот от три континента. В шкафовете, по ъглите, по стените, голи и увити в калъфи лежаха или висяха цигулки: червени блестящи четвъртинки, очевидно безполезни, с лъкове, пъхнати зад струните, цели цигулки на ивици като прасенца и тъмни части на половинки без блясък, за които от пръв поглед не може да се каже нищо. Колчем влезех в тази зала, струваше ми се, че те сменят местата си и че всеки път са по-други или други. Всичко това (особено привечер, когато навън във Вълтава рибата започне да кълве) започваше от само себе си да вдига врява и да общува с дъските на пода, които повдигаха килимите и скърцаха. Лъковете започваха да се трият в хълбоците на инструментите, цигулките — една в друга, струните — да се отпускат и късат, космите на лъковете — да разпиляват белезникав прах из стаята, лакираните коремчета — да се надигат до пръсване, а ключовете — да се развиват от само себе си.
В това помещение се озовахме една есенна вечер четирима души, вместо всеки поотделно, да се упражняваме. Естествено всички бяхме ученици, Шевчик ни беше дал партитурата на един квартет, аз бях извадил от онзи сандък своето виолончело, друг ученик донесе фагот, третият седна на пианото с черни клавиши и бели полутонове, а последен пристигна най-прочутият между нас — цигуларят. Не бях го виждал отблизо дотогава, но бях чувал за своя земляк от Белград Манасия Букур и за неговата красива сестра Херонея, която се смееше едновременно с устни и цици. Тогава беше на мода да се носят седефени пръстени, да се поръчват предварително посмъртни маски, а за Манасия разправяха, че спазвал тази мода. Разказваха, че по празници взема циганско причастие — оцет и хрян — и после изчезва за няколко месеца, без да се съобразява с предупреждението на маестро Шевчик, който му пращаше писма, запечатани в обвивка от юта. Неговите изпити се очакваха с особено любопитство и пълнеха залата на консерваторията, а една гуляйджийска вечер на Манасия струваше повече, отколкото цял месец обикновени вечери. Още когато влезе, забелязах, че наистина носи седефен пръстен и лакира в четири цвята ноктите на лявата си ръка. Докато свиреше, ясно личеше кой пръст действа.
Запознахме се, седнахме след репетицията в една кръчма и пихме бира, Манасия издухваше пяната в чужди чаши. Една вечер ме погледна през мигли, бели от бирената пяна, и попита:
— Ти сигурно не се страхуваш от четните числа.
— Не — отговорих учудено. — Защо?
— Защото четното число е число на мъртвите. Само на живите се носят нечетен брой цветя; четните числа принадлежат на гробищата. Нечетното число е в началото, четното — накрая…
Носеше копчета от сребърни лъжички, на които бяха махнати дръжките, а на дъното им пробити по две дупчици за зашиване. За забавление и отмора решаваше задачи по тригонометрия.
— Знаеш ли какво — каза ми в една такава вечер, гладейки лакираните си нокти в бакенбардите, — ненапразно се казва отваряй си очите на четири. Разсъждавах по този въпрос и стигнах до извода, че тази поговорка не се отнася за някое четириоко чудовище, а за две особи, чиито очи имат нещо общо. Както може да се гледа с лявото око през дясното, навярно може да се вижда и със собствените очи през чуждите. Трябва само да се открие общото, което ги свързва. Различните очи — сто пъти си видял — имат различна дълбочина и цвят. И тази дълбочина може да се измери доста точно по тригонометричен път. Аз се занимавах с някакви изследвания и съм убеден, че очи с една дълбочина и с един цвят имат и някакъв общ знаменател…