Мина се много време откак чух този разказ. Оттогава, дето се вика, ветровете дълго миха и шибаха костите ми; аз никога не пожелах да науча останалите три части от нашия квартет. Разказът на Манасия ми се струваше твърде сложен и не му вярвах, както не вярвах, че живеят кратко онези, които не са спазили глухата неделя, но ако вие самите не сте суеверни и не се страхувате, когато черна котка ви пресече пътя, никога не може да сте сигурни дали не е суеверна черната котка…
Свирех в квартета на своето виолончело, тактувайки с крак, и хванах в математическата мрежа музикалните закони, без да се съобразявам с произхода на числата, които съставят три четвърти или някакъв друг ритъм. Всичко, естествено, излезе точно, изпълних своята част, в определения час издържах изпита, така както се навива и затваря часовник и напуснах завинаги музиката, като се обърнах подир лявата вместо подир дясната ръка.
Само от време на време, след големи жеги, когато боята на обувките се разтопи и потече, когато тялото в потните дрехи усеща само копчетата, ми се струваше, че музиката се връща в моя живот. Аз самият се върнах към нея само веднъж.
През 1934 г. умря нашият маестро Шевчик и тази година неговите ученици даваха възпоменателни концерти из цяла Европа. Тогава бях по средата на пътя, не виждах нито напред, нито назад, страхувах се от зазоряването и предпочитах кръчмите, в които се закусва, пред кръчмите, в които се вечеря. А страдах от безсъние. Ловях мухите, както затварях книгите и намирах между страниците много свои жертви, смачкани и изсъхнали. Но все пак, щом получих вестта за смъртта, заминах за Прага, свърших обичайните си задължения и отидох на първия концерт, който беше обявен. Свиреше един от учениците на Шевчик, чието име не си спомнях.
Беше цигулков концерт. Маестрото имаше равна, съвсем черна коса, подобна на враните косми на неговия лък. Първата част беше умерена, при такава умереност човек може да си почине, наблюдавайки как някоя книга пада от масата, тъй като проследява поотделно падането на всяка нейна страница. Втората беше широка и бавна, както когато листата на кестена се срещнат завинаги със своите сенки. Каденцата беше дивичка и цигуларят сваляше маската си без съпровод, а аз си помислих: ако тоя заплаче през юли, ще се чува и през август. Най-накрая идваше главозамайващата последна част на някой, който може да спи в три темпа, на някой, чиито сънища имат ту огромна тегловна сила, ту огромна и ранима скорост… Пред мен не беше Орфей, който със свирнята си кара животни, камъни, руди, дърво, огън и смола, свиренето на вятъра в мидите и на дробовете в животните да го слушат. Беше някой още по-мощен: той принуждаваше всички да се отзоват. Да проговорят сами в неговия инструмент като на някакъв жертвеник на музиката, на който са пожертвани не само те със своята утроба и кости, но и ръката, която ги жертва… И аз си спомних за Манасия Букур и неговия разказ.
Но признавам, че никога не бих познал под черната перука на цигуларя, когото слушах, Манасия Букур. Той ме позна сред множеството хора, дошли да го чуят. След концерта ме потърсиха и ме заведоха при него. Беше излязъл на сцената под чуждо име и с чужда коса, но онова, което открих под перуката, нямаше, кажи-речи, нищо общо с неговото някога красиво лице. Едното му око беше отишло под косата, другото не знаеше къде е първото, но тези две очи трепкаха все още както преди — докато дясното трепне веднъж, лявото трепваше два пъти…
— Вече не мога да стоя дълго прав. Хайде да седнем някъде и да пийнем бира — казах аз.
— Вече не можеш да стоиш прав ли? Аз вече не мога да лежа, драги мой — отвърна рязко той. — Ужас, какво лежане сме му хвърлили в тоя живот! Цяла вечност! Не мога повече, омръзна ми. Вече изобщо не лягам…