Онази вечер минахме по улицата, посипана със слама, за да не пречи движението по нея на слушателите в залата, и седнахме, както някога, да си поръчаме бира.
— Трябваш ми — каза, щом седна и аз видях, че ноктите му вече не са лакирани.
— Нали знаеш, че вече не свиря.
— Зная. Точно затова. Имам нужда от сегашната ти професия, а не от едновремешната.
Учудих се и потръпнах от тези думи. Той ми разказа какво го мъчи чак когато му обещах своите професионални услуги. И докато го слушах, научих историята, която отдавна знаех по-добре от него. Но в този разказ имаше нещо, което въпреки всичко ме смая. Разбрах, че той всъщност години наред търси частите на един квартет от съвсем нов вид. Този нов квартет и усилията му да се добере до него го докарваха до лудост и напълно го откъсваха от музиката. Защото дори не ставаше дума за музика, макар квартетът ясно да се очертаваше. Седнал на левия си крак, аз слушах неговата изповед, която можеше да бъде наречена.
Ти знаеш, че имах сестра Херонея, спомняш си, че беше красива — едното й око ден, другото нощ — и знаеше, че на света има повече красота, отколкото любов. Родена е през 1910 г. и няколко седмици по-късно, една сутрин, която никой, дори самата тя не е запомнила, започна да умира и това продължи незабелязано десетилетия чак до онзи съдбоносен ден неотдавна, когато умирането най-после приключи… А може би то е започнало много по-рано, още преди Херо да се роди, и е продължило може би столетия преди нейното раждане, докато приключи по начин, за който тепърва ще стане дума. Що се отнася до мен, аз също една вечер, която никой не забеляза, която и аз самият не мога да различа от другите свои вечери, започнах съвсем незабелязано да обичам. Не някоя жена, нито пък майка си, брат си, сестра си — впрочем тогава бях на няколко години. Започнах да обичам някак по принцип, под формата на готовност за това, но категорично, така както кораб се оттласква в открито море, от което няма връщане назад. И оттогава в тази моя любов, в този кораб се качваха и слизаха всички спътници на моята съдба, споделяйки известно време с мен същите удари на вълните, отливите, слънцето и ветровете. В моя кораб сред другите се качи и сестра ми Херонея, но тя имаше особено място там. Не на капитанския мостик, не, а на най-хубавия стол. И този най-хубав стол на моя кораб най-много подхождаше именно на нея. Може би този стол стана най-хубавият сред седалките на палубата, едва когато Херонея зае мястото си там. Когато това се случи, току-що бе навършила петнайсет години и беше престанала да се храни в присъствието на другите. Оттогава аз самият не съм я видял нито веднъж да обядва или да вечеря. У дома се шушукаше, че не яде като другите. В църквата се кръстеше бързо, като че ли ловеше мухи, и разправяха, че по същия начин се хранела. Беше още дете с тънки крачета, със стара, прастара душа в себе си. С душа, която насила свикваше с тялото й като с нов, невръстен Бог, който тепърва трябва да се научи да говори… Аз винаги съм имал чувството, че всички жени около мене могат да бъдат причислени към категорията на готвачките, камериерките или болногледачките и още в детството съм се убедил, че моята сестра Херонея принадлежи към последния вид. С деспотичните си, недодялани и панически грижи около смъртниците, които водеха до хиляди неизбежни поразии, вгорчи (с напразни усилия да им помогне) последните часове на повечето наши домашни животни. Когато загиваха в ръцете й, измъчени колкото от смъртта, толкова и от нейните панически опити да спаси живота им, тя безмълвно се извръщаше с думите:
— Чувствам се нещо като сряда. Винаги закъснявам, винаги идвам след вторник…
Херонея следваше химия в Белград и когато със своята шапка от рибешка кожа дойде тук в Прага да продължи следването си, наехме квартира в една от тесните и дълбоки улици в старата част на града. Квартира с мансарда, до която се стигаше по дървени стълби, спуснати от тавана с помощта на верига и чекрък. По това време аз бях, както казват, момък като горски поток — плитък и прозрачен. Бях престанал да изразходвам енергията, получена от музиката, с която продължавах да се храня ежедневно. Душата ми дебелееше, трупайки ненужна духовна мазнина, също като човек, който пълнее, защото не изразходва енергията, придобита от храната. Херо сложи на балкона тенджера с алое, което бе „излизано от дявола“ и затова имаше бели ивици по трънливите си листа. Беше донесла алоето от Белград и срещу него в стаята сложи огледало, за да може да го вижда, докато се реши. Един ден забеляза, че в нейното огледало се реши и бръсне млад поручик, който живееше на същия етаж в отсрещната сграда. Неговият прозорец беше толкова близо до нашия балкон, че поручикът можеше да се гледа в огледалото на Херо, без да излиза от стаята си, и по този начин можеше да се обръсне, използвайки нейното огледало и своята сабя. Защото поручикът се бръснеше много сръчно със своята офицерска сабя, като използваше нейния златен пискюл за насапунисване. Оттам до нас можеше да се подхвърли запалена клечка кибрит и двамата с поручика, смеейки се, започнахме да си палим един на друг лулите.