— Внимавайте да не запалите от същия пламък втора свещ и трета лула! — весело казваше нашият нов познат.
Между поручика, който се казваше Ян Кобала, и сестра ми се разви нещо, което аз не бих могъл да назова по друг начин, освен като душене. Но времето никога не стои на един крак. Нещата се развиха по-нататък. Всяка вечер той запалваше осветлението в момента, в който Херо го угасваше. Аз седях на балкона, пушех лула, от време на време повдигах шапката си и пропъждах дима в нея. И гледах как от другата страна на улицата Ян Кобала събува ботушите си и хвърля единия в единия край на стаята, другия — в другия, как пие, хванал бутилката само със зъби, как със сабята отсича кълката на печеното пиле на масата. После ляга в кревата, глозга кълката и запраща кокала право в ботуша в ъгъла. След това сваля ризата и в този момент вратата бавно се отваря, в стаята влиза луната и през луната — моята сестра Херо. Тя гледа поручика втренчено, като че ли не вижда, приближава се до него, навежда се и той започва да откопчава с език копчетата на ризата й. Тогава Херо хвърля един поглед към балкона, където аз седя и пуша, плюе в свещта и като шибва луната с коса, обкрачва неговия креват и него в кревата и полека, като стелещ се над земята сняг, без да се отдръпне нито веднъж, започва да се спуща върху плячката си…
Шапката и косата ми са пълни с дим, понякога ставам и отивам в консерваторията да се упражнявам или в кръчмите, лепкави от бира, или да гледам как евреите погребват книги, но нещо в мен кипи и чувствам как брадата ми расте по-бързо през брадавиците, отколкото около тях, чувствам, че ще трябва да се променя. И аз наистина започвам да се променям и постоянно работя в тази насока.
Един следобед сестра ми се появява, понесла очите си като презрял плод в ръцете си, забравени в маншона. Поручик Ян Кобала повече не отваря вратата. Той приема в стаята си някаква друга любов. Херо не казва нищо, аз седя както обикновено, пуша и чакам. Настъпва времето, когато тя угасва светлината в своята стая и когато той пали светлината в своята. Аз гледам през балкона как събува ботушите, как хвърля колана, как пие от бутилката, като я държи само със зъби, как отсича със сабята кълка и как яде в кревата. По гърба ми полазват тръпки, космите ми настръхват, ризата ми шумоли. Изгасвам с пръст лулата — замирисва на изгоряло месо. Ставам тихо, слизам на улицата, пресичам я и се качвам в квартирата на Кобала. Отварям вратата, в стаята влиза луната, през луната влизам аз. Гледам го втренчено, сякаш не го виждам, приближавам се до него, навеждам се и той започва да откопчава с език копчетата на панталоните ми. Тогава хвърлям поглед към нашия балкон, където седи Херо, плюя в свещта и лягам с Кобала. Защото аз съм сега този, когото той очаква всяка вечер вместо Херо…
Един ден Херо стана рано, среса косата си по начин, който й даваше възможност да се чувства, сякаш е пролет, защото тя се сресваше по различни начини: когато вплиташе лента в косата си, сякаш беше лято; когато сресваше косата си като камшик, имаше чувството, че е пролет. Та този ден тя се сплете на плитка и излезе рано от къщи. Повече не я видях. Обадиха ми се, че се е самоубила. Пострадала е този ден в 12.05 при експлозия в лабораторията, която е предизвикала сама. Така нямах възможност да я попитам заради кого е предприела тази крайна стъпка: заради Ян, или заради мен. Не ми разрешиха да я видя дори на смъртния й одър.
Оттогава нося джобния си часовник спрян в часа на нейната смърт, той винаги показва 12.05 и всеки ден минава през мига на неговата страшна точност. И страшният въпрос чия постъпка: на поручика, или моята, коя от двете изневери я е тласнала към смъртта, се превърна за мен във въпрос на живот и смърт.
Естествено, веднага прекратих общуването си с Кобала. Той изчезна безследно и оттогава аз се лутам, спъвайки се в собствената си сянка. Смених името и косата си и започнах да свиря по цигански сватби, да се причестявам както някога с оцет и хрян и да се успокоявам само когато решавам задачи по тригонометрия. Идва ми наум поговорката за четирите очи и се опитвам отново да я разбера. Изчислявал съм безброй пъти дълбочината на блестящите очи на Херо, зная наизуст това вълшебно число и го повтарям нощем. Започнах да наблюдавам дълбочината на очните дъна на хората, които срещам, с надеждата, че може да се случи чудо, че ще се появят някакви очи със същия цвят и дълбочина, от които ще мога да очаквам отговора на въпроса, който вече никога няма да получа от сестра си. И още нещо. Разбрах, че така както съществуват мъжки и женски инструменти и добър квартет е само онзи, в който те са смесени, на всяко лице съществува едно мъжко и едно женско око. Погледни се в огледалото и лесно ще разбереш кое от твоите очи е мъжко и кое женско. Лявото око на Херо беше мъжко и то я отведе в смъртта. Нейното дясно, женското око, се опита да я задържи в живота. И това трябва да се има предвид… Но… на въпроса!