Бях в Краков и свирех там, когато пред очите ми попадна един господин на име д-р Алфред Вежбицки. Едно време той се отбиваше при баща ми у дома и ни познаваше с Херо от деца. Покани ме да свиря в неговата къща и аз имах възможност да направя някои наблюдения и да стигна до извода, че трябва да бъда внимателен с него. Очите на доктора имат същата дълбочина и същия цвят като очите на покойната ми сестра. В едното око — ден, в другото — нощ. От него изглежда мога да очаквам отговор на въпроса, който й зададох, и оценка на моята постъпка с Ян Кобала. Дълго следих Вежбицки, сърдечен и мил човек, ням като книга и закопчан до уши, но нищо не се случи. Носеше ноктите на едната си ръка под ноктите на другата и учтиво мълчеше. Впрочем сега пак се връщам в Полша, където имам уговорен концерт в имението на една роднина на доктора. Ако се възползвам от този случай да науча нещо от Вежбицки, ще ми бъдат необходими твоите услуги, та те моля да тръгнеш с мен на път, който впрочем можеше да бъде дори приятен, ако не пътуваше с мен.
Така завърши своя разказ Манасия Букур. Въпреки че веднага ми плати за услугите, които очакваше от моите умения в бъдеще, за Полша заминахме едва през 1937 година. Моят приятел беше почти в настроение. Имаше някакво странно предчувствие, носеше както някога през студентските ни години моята шапка върху своята и във Варшава ме запозна с д-р Алфред Вежбицки. Седяхме в лекарския кабинет, пиехме полска водка и докторът пушеше лула, без да си представя каква е истинската цел на нашето посещение. Кой впрочем би могъл да предположи, че хранехме налудничавата надежда с негова помощ, т. е. с помощта на нечии очи, подобни на тези на Херо, да отворим четирите очи на моя приятел Манасия Букур? Всичко това можеше да бъде приписано на капризите на моя приятел, а истинският смисъл и истинската цел на пътуването и пребиваването ни в Полша беше, както си мислех и се надявах, уговореният концерт в имението на роднината на доктора. Към това второ предположение обаче можеше да се отправи една забележка. Ако целта на пътя беше концертът, за какво, по дяволите, бях необходим аз?
Нашият домакин говореше толкова малко, че устата му просто залепваше от мълчание и се пръскаше като узрял мак, когато продумваше. Возехме се с неговата кола в здрача и аз се опитвах да заспя. Когато Вежбицки спря колата, излязохме — той искаше да ни покаже нещо. Вече се смрачаваше, но онова, което ни сочеше, пафкайки сребърен дим от лулата си в тази посока, се виждаше ясно. Пред нас се простираше разделителна климатична линия. Правата минаваше през полето и се губеше в безкрая, обозначавайки границата между снега и сухата земя под тревата. Стояхме сякаш в стая един миг на сухото, а после прекрачихме във виелицата. И веднага видяхме замъка. От двете страни на портата гореше по един фенер и показваше как се стеле снегът, черен от едната и бял от другата страна на светлината.
После бързо се озовахме в салон, чиито дръжки на вратите имаха форма на човешка длан. Приближих се до пианото, на което Манасия остави цигулката си, и забелязах книгите на капака. В този момент, ръкувайки се първо с едната дръжка, а после с нас, влезе домакинята.
Роклята й шумолеше, триейки се някъде в чорапите, и този шум ме развълнува. Имаше силно зализана коса, която препращаше ушите и врата към лицето и още същата вечер ме научи, че зиме чиниите се солят преди да се сипе ядене в тях, защото двойно осоленото винаги топли. Двукрилата врата зад гърбовете ни се отвори и ние зърнахме в страничната зала маса, наредена за четирима. Двата трикраки свещника на масата излъчваха повече светлина, отколкото можеше да се очаква, и аз забелязах, че външните стъкла на прозореца са открехнати и така се получаваше двойният блясък на свещниците — вместо шест пламъчета, там навън, зад стъклата в снежната нощ горяха дванайсет. При тази светлина сводестите облегалки на нашите столове светеха като намазани с восък.