„Умирам по своя воля, щастлив, че получих отговор на съдбоносния въпрос. Сега зная, че тя е сторила това заради мен, а не заради Ян Кобала. „Любов моя — каза ми тя и ти чу, — мисля, че това беше коварна и лоша постъпка!“ Херо е избрала Ян, за да ме измъчва, така както аз го избрах, за да измъчвам нея, а не заради него. И на мене, и на нея ни е било до Ян колкото до ланския сняг. Херо е умряла с мисълта, че докосването е все пак възможно.
P.S. Благодаря ти, че ще свършиш своята работа. Целувам меките ти пръсти.“
Оставих писмото на пода до леглото, върху него тежкия сандък с чувалите и инструментите на моя тъжен занаят. Наведох се над одъра и докоснах лицето му. Спуснах лявото око на мястото му (при него то беше мъжко). Пригладих бръчките около другото, женското око, което трептеше два пъти повече в живота му и беше по-старо и по-уморено от първото. Нагласих чертите му да бъдат хубави както някога. А после го намазах със сива смес и излях неговата посмъртна марка…
На света, за съжаление, няма нищо тайнствено. Светът не е пълен с тайни, светът е пълен с уши, които пищят. Цял разказ може да се побере в плясъка на камшик. Само дето на хората от моя занаят не им е отредено да знаят повече, отколкото на другите смъртни.
Докато чаках сместа да се втвърди, си мислех за Херо и за своя нещастен приятел. Трябва да кажа, че отдавна знаех — Херо изобщо не се е самоубила, а е била убита. В пристъп на ревност или на нещо друго я убива поручик Ян Кобала. А после идва онази част от историята, която особено старателно е била прикривана от брата на Херо, защото наистина е можела да го смаже. Ян пази три дни отсечената глава на Херо в своята квартира, преди сам да се предаде на военните власти, които не позволяват случаят да стигне до обществеността.
Според твърденията на обезумелия поручик, чак на третия ден вечерта главата на Херо изкрещяла със страшен, дълбок и сякаш мъжки глас.