— Не разбирам — промърмори тя. — Какво точно иска от теб Банкс?
— Да разбера дали има някаква връзка между Матис и покушението, колкото и далечна да е тя — отвърна Демарко. — Не е убеден, че агентът е виновен в нещо, но в същото време не е и стопроцентово сигурен, че е невинен. От мен иска да го проверя просто за да му е спокойна съвестта.
— Когато един политик говори за спокойна съвест, аз си представям как сър Пърсивал тръгва да търси Свещения Граал — промърмори Ема.
— Какво всъщност мислиш, Ема? — Настоятелно я погледна Демарко. — Разбира се, ако оставим настрана средновековното прозрение, което изрече току-що.
— Джо, скъпи! Ние сме във Вашингтон! Тук живеят добрите хора, които ни натресоха Залива на прасетата, Уотъргейт, аферата „Иран-Контра“, невидимите оръжия за масово унищожение. А ти ме питаш дали допускам, че една държавна институция — особено под управлението на язовец като Патрик Донъли — може да бъде замесена в заговор за убийството на президента? Отговорът е „да, допускам“. Но дали това е вероятно? Тук отговорът е „не“.
Ема отпи глътка вино, помълча малко и подхвърли:
— А Банкс иска да разследваш Матис само защото изглежда „вдървен“ на видеозаписа?
— Предполагам. Твърди, че винаги се вслушва във вътрешния си глас, а в случая той му казвал, че около Матис има нещо гнило. Между другото, именно Били Рей Матис е агентът, който изпуска очилата си на видеозаписа.
— И подозренията на Банкс са свързани с този факт? — подхвърли Ема.
— Не знам. Но точно Матис се изправя пред президента, когато започва стрелбата. Последният куршум на снайпериста — онзи, който убива другия агент, минава между краката му, само на два-три сантиметра от чатала.
— Дребна мишена — промърмори Ема. — Между другото, кой е направил видеозаписа?
— Телевизионен канал в Гейнсвил. Президентът решил да им подари изключителните права върху кадрите, на които той и Монтгомъри се качват на хеликоптера. Предупредили са ги едва четири часа по-рано.
Пред масата се изправи латиноамериканец с благородни черти, който любезно попита дали ще си тръгват скоро, защото хората му трябва да почистят. Ема го дари с такъв поглед, че бедният човечец започна да отстъпва, мърморейки извинения на два езика.
— Банкс се безпокои и от нещо друго — подхвърли Демарко.
— О?
— От Патрик Донъли. Според него Донъли реагира неадекватно на новината за предупредителното писмо. Не знам откога е директор на Сикрет Сървис, но…
— Много отдавна — подхвърли Ема.
— … но според Банкс той не е човек, който ще остане на течение, особено когато става въпрос за агентите му. Банкс казва, че е изненадан защо просто не е поискал отмяна на пътуването до река Чатуга, дори и само за да прикрие задника си. Най-малкото Донъли би трябвало да смени агентите във вътрешния кръг, но той не го е направил.
— Съгласна съм — кимна Ема. — А защо не го е направил?
— Банкс няма отговор на този въпрос и това е една от причините за нервността му.
— Аз веднага бих ти посочила и друга причина, ако съм на мястото на Банкс — подхвърли Ема.
— Каква?
— Защо авторът на писмото не го е изпратил направо на Донъли, който е пряко отговорен за действията на Сикрет Сървис, а го праща на Банкс?
— Не съм мислил за това — призна Демарко.
Събеседничката му помълча малко, после зададе следващия си въпрос:
— А защо Банкс просто не е съобщил за писмото на ФБР, настоявайки за разследване?
— Защото е искал да предотврати медийната шумотевица за евентуалното участие на Сикрет Сървис в покушението, доверявайки се единствено на вътрешното си чувство. Особено сега, след като медиите вече разполагат с предсмъртното писмо на Едуардс.
— И по тази причина иска ти да се заемеш с проблема вместо ФБР?
— Да. Защото е сигурен, че от мен няма да изтече информация, да речем, към „Поуст“. Е, може би е сигурен.
— Предполагам, че все пак има основание.
— Благодаря за доверието, мис Ема, но честно казано, аз съм на твоето мнение и съобщих това на Махоуни. Но в момента, в който научи, че Донъли се държи странно, той категорично настоя да приема задачата.
— Означава ли това, че Махоуни има зъб на Донъли?