— Можем ли да го докажем?
— Предполагам. Ако документите се анализират от опитен счетоводител, който после ги съпостави с реалните цифри. И ако притиснем както трябва онези рейнджъри, приятелите на Естъп.
— Но как стана така, че попадна в затвора?
— Хати реши да ми покаже къде са били истинските граници на държавната земя и екипите на Тейлър, които я експлоатират в момента. Отидохме с колата й до някаква ограда, на която пишеше „влизането забранено“, след което тя ме убеди да пропълзим под нея. И аз, като пълна идиотка, взех, че се съгласих. Натъкнахме се на двама дървосекачи, които ни предупредиха да се махаме, но тя ги прати по дяволите. Те се обадиха на шерифа, но Хати прати и неговите хора на същото място. Затова ни арестуваха и ни вкараха в затвора.
— Но защо не ми се обади да те измъкна под гаранция?
— Не ми позволиха. В тоя край не си падат много по правата на затворниците. Решиха да дадат урок на устатата Хати, която и преди им беше създавала проблеми, затова просто ни затвориха в една килия и не ни погледнаха в продължение на два дни. Слава богу, че ни спестиха белезниците. Както и да е. Когато излязох, видях бележката ти и веднага тръгнах за къщата на Джилиан Матис.
Демарко й разказа за тъжния живот на Джилиан и още по-тъжната история с поредицата от жени, които Тейлър бе наричал „скъпа“.
— Какъв ужас, Господи! — потръпна Ема.
Наистина ужас. Тейлър бе подчинил района още в края на шейсетте, използвайки пари с неизвестен произход, за да получи пълен контрол над икономиката, а след това бе използвал влиянието си, за да превземе медиите и правоохранителните органи. А властта върви ръка за ръка със злоупотребата с власт — една показателна връзка, която Демарко отлично познаваше от опита си в столицата. Тейлър бе ненаситен по отношение на младата плът, а когато някой бе дръзвал да му се противопостави, беше прибягвал или до икономически натиск, или до услугите на Морган и Естъп.
Представи си мащабите на системните му злоупотреби с държавна собственост и в крайна сметка реши, че парите са били нищо в сравнение с възможността да експлоатира блатото като лична собственост. Това беше неговото блато, а не резерват, който принадлежи на всички, на държавата. То беше дълбокият ров, ограждащ замъка на крал Макс.
— Пред нас все пак остават три неразрешени загадки, Ема — замислено промълви той.
— Само три?
— Първо: откъде са забогатели Тейлър и Донъли през шейсет и четвърта? Второ: каква точно е проклетата връзка между двамата? И трето: защо, по дяволите, Тейлър се е опитал да убие президента?
— Не се е опитал да убие президента, Джо — поклати глава Ема. — Не него. Нима още не си го разбрал?
— Какво?! — недоумяващо я погледна Демарко.
— Помниш ли, че Хати спомена за някакъв сладкодумен хубавец, който я бил разпитвал?
Демарко се облегна назад, помълча малко и съкрушено промълви:
— О, Господи!
41
Главата го заболя от пискливия глас на дъщерята на Филип Монтгомъри, който проникваше дълбоко под черепа му. Всъщност цялото тяло го болеше. Намираха се в кухнята на просторното имение на покойния писател в Атланта. Зад широкия прозорец се виждаха лехи с рози, сред които се въртеше автоматична пръскачка. Водните пръски образуваха миниатюрни дъги на фона на залязващото слънце.
Демарко позвъни на Махоуни малко преди да хване самолета за Атланта. В краткото си послание му съобщи, че Ема е добре, проблемът Тейлър вече не съществува, а той самият трябва да реши още няколко второстепенни задачи. Беше доволен, че Махоуни не вдигна телефона, дори леко злорадстваше, че ще го остави да тъне в догадки, докато се прибере във Вашингтон.
Джанис Монтгомъри беше кисела, прехвърлила трийсетте жена, облечена в торбести джинси и черна тениска. Късата й коса беше боядисана в миши кафеникав цвят, по подпухналото й лице не се виждаха следи от грим, а тънките й устни бяха свити в гримаса на постоянно неодобрение. Едно от многото неща, които не одобряваше, се оказа баща й.
— Пълен мръсник! — отсече тя. — Мамеше мама през цялото време на брака им. А когато брат ми се самоуби, гадното копеле произнесе най-вълнуващото надгробно слово на света. Още попадам на цитати от него из разни списания. Но истината беше друга — той почти не познаваше сина си, нямаше представа за дълбоката депресия на Питър, принуден да живее в сянката на прочутия си баща и чувствайки се недостоен за него. На практика Филип Монтгомъри прекарваше повече време с литературния си агент, отколкото със семейството си.