Тази язвителна тирада се отприщи в момента, в който Демарко изрази дълбоките си съболезнования за смъртта на Монтгомъри, обявявайки се за горещ почитател на творчеството му. Всъщност това си беше чистата истина, въпреки че я използва, за да установи някакви по-топли отношения с киселата щерка на писателя.
Монтгомъри пишеше проза, но една доста особена проза, базираща се на грубата действителност, в която предварително се потапяше. Преди да напише обемистия си роман от деветстотин страници, наподобяващ „Шогун“ на Джеймс Клавел, той беше живял повече от година в Индия, подлагайки на задълбочен анализ кастовата система в тази страна и описвайки бедността на париите, която надхвърляше въображението на обикновения американски гражданин.
По подобен начин беше постъпил и при следващото си литературно начинание, прекарвайки повече от четири месеца в компанията на изолирана група камбоджански селяни, дълбоко травматизирани и сякаш зомбирани от геноцида в страната им, отнел живота на милиони хора. В резултат на бял свят се появи романът му „Мълчалив плач“, който не остави равнодушни дори и най-апатичните читатели, изпитали чувство на дълбок гняв за съдбата на един забравен от бога и света народ. След публикуването на романа даренията и помощите за тази част от света се бяха утроили.
Монтгомъри бе обичал да пътува — може би за да избяга от семейството си. Почти цялото му творчество беше свързано с далечни страни и с особената екзотика, която не би могла да съществува на родна земя. Съпричастието му към живота на онеправданите и литературният му талант бързо го бяха превърнали в един от най-известните писатели през XXI век, но дъщеря му очевидно не беше сред запалените му почитатели.
Демарко се бе появил в имението едва преди половин час, представяйки се за служител на Конгреса, който разследва опита за убийство на президента. Беше подхвърлил, че в името на разследването „ние искаме да научим“ нещо повече за работата на Монтгомъри в дните преди смъртта му. Но това встъпление се оказа напълно погрешно, тъй като дъщерята понечи да затръшне вратата под носа му. А след като успя да я разубеди, тя категорично заяви:
— От този момент нататък получавам всеки цент от авторските му права, а ако мога да продам правата върху това, което е писал преди смъртта си, положително ще го направя. По тази причина нямам никакво намерение да ви показвам каквото и да било.
Демарко търпеливо обясни, че не иска нищо от къщата и не възнамерява да прави фотокопия, ала жената беше непреклонна. Направи всичко възможно да се държи любезно с нея, но заряза състрадателния подход в мига, в който разбра, че усилията му няма да дадат резултат.
Успя да проникне в къщата и да заеме място край кухненската маса едва след като заплаши, че ще извади съдебна заповед и ще запечата всичко, дори обзавеждането, включвайки го в списъка на веществените доказателства. Но дъщерята се стресна чак когато добави, че това означава блокиране на правата върху последния труд на Монтгомъри поне за десет години напред.
Демарко не знаеше какво да каже за чувствата на тази жена към баща й, но откри, че изобщо не му пука — особено на фона на главоболието, което го измъчваше.
— Съжалявам, че той е бил толкова… хм… коравосърдечен към вас, мис Монтгомъри — промърмори той. — Но не мислите ли, че…
— Изобщо не ме занимавайте с прословутите му излети в компанията на президента! — безцеремонно го прекъсна фурията. — Сигурна съм, че са ги измислили едва след като приятелят му по чашка е станал държавен глава. Но на млади години просто са казвали на жените си, че отиват на лов, за да си осигурят една седмица пиянски оргии, по време на която са скачали на всичко, което носи пола. Двамата са просто стари развратници, които ме отвращават!
Демарко помълча, после въздъхна и любезно подхвърли:
— Ще ви помоля да ми покажете последните ръкописи на баща си, мис Монтгомъри. Изобщо всичко, което би хвърлило светлина върху заниманията му през изминалите няколко месеца.
Наистина му беше писнало от оплакванията на тази жена.
— Няма никакви ръкописи — отсече дъщерята. — Поне не в смисъла, за който говорите. Никакви работни планове, никакви сюжети. Баща ми имаше навика да нахвърля фактите в обикновена ученическа тетрадка. Притежаваше забележителна памет. След проучванията имаше навик да прави дълги разходки, по време на които сглобяваше всичко в главата си. После сядаше и започваше да пише. Признавам, че макар и негодник, той беше истински гений.