— Може ли да видя някоя от тези тетрадки? — попита Демарко.
— Може — неохотно кимна жената и се надигна от стола с пъшкане, което повече би подхождало на някоя старица.
Докато вървяха към кабинета на баща й, Демарко подхвърли:
— Имате ли представа върху какво работеше напоследък?
— Аз ли? — погледна го с горчива усмивка тя. — Баща ми не споделяше с мен, а само ме използваше — както беше използвал мама. Когато идваше тук, аз му бях безплатната чистачка и готвачка.
Защо тогава си живяла с него, да те вземат дяволите? — попита наум Демарко.
— Доколкото ми е известно, той работеше по някаква тукашна, американска тема — продължи домакинята. — И това доста ме учуди. През април започна да си събира багажа за поредното пътуване и аз го попитах къде отива. „В собствения си заден двор, мила моя“, отговори ми той с противния акцент на актьора У. К. Фийлдс. После добави, че „само на няколко километра оттук има една прекрасна купчина лайна“, но не уточни за какво става въпрос. Никога не му е хрумвало да ме включи в работата си. За него аз бях просто дъщеря, нищо повече.
Влязоха в кабинета и Демарко отдели няколко секунди, за да огледа снимките и официалните документи, свидетелстващи за един живот на изключителни постижения. Докато разглеждаше фотографията на Монтгомъри в момента на награждаването му с „Пулицър“, дъщерята пристъпи към старото писалище и взе една тетрадка с червени корици.
— Трябва да проверя пръскачката — подаде му я тя. — Ще се върна веднага, но все пак разчитам на думата ви, че няма да вземете нищо.
Демарко кимна, макар че вече беше престанал да я слуша. Корицата на тетрадката беше покрита с драсканици — най-вече спирали, звездички и някакви странни геометрични фигури. В долния й край беше нарисуван замък, пред който стоеше мъж с корона. Настани се зад бюрото и разгърна тетрадката. Първата страница беше заета единствено от заглавието, изписано с големи печатни букви и дебело подчертано: КРАЛЯТ НА БЛАТОТО. С изненада откри, че са запълнени едва двайсетина страници, при това предимно с неясни съкращения, имена и цифри. Описания липсваха, нямаше и дълги литературни пасажи. Но като цяло съдържанието на тетрадката беше предостатъчно, за да потвърди подозренията на Ема.
По някакъв начин Филип Монтгомъри се беше запознал със състоянието на нещата в окръг Чарлтън. Най-вероятно някой му беше писал, че няма нужда да ходи чак в Азия, за да търси деспотизъм, трагедии и репресии. Представи си, че писателят е бил заинтригуван, без да вярва на всичко, което му се предлага. И в един момент бе решил да замине за Югоизточна Джорджия и да провери нещата на място. От бележките му не беше ясно дали е възнамерявал да напише статия с конкретни факти, или един от обичайните си романи. По-скоро второто. Романът би му осигурил по-голяма аудитория, а пречупена през таланта му, истината би прозвучала далеч по-силно от обикновения репортаж.
Заключението беше кратко и ясно: публикуването на тази книга означаваше смърт за Тейлър.
От това се налагаше и още едно заключение: Монтгомъри е бил много по-добър изследовател от самия него. В бележките му имаше неща, за които Демарко дори не беше подозирал. А цифрите сочеха, че писателят бе успял да изчисли колко печели Тейлър — както от общинските данъци, така и от незаконната експлоатация на блатото Оукъфъноуки. Сравнени със скандалите на Уолстрийт и обичайните престъпления на „белите якички“, тези цифри не бяха кой знае какво — неколкостотин хиляди долара годишно, — но Макс Тейлър не се нуждаеше от големи суми, за да поддържа провинциалния си начин на живот. Една от бележките в тетрадката обаче изглеждаше напълно лишена от смисъл: „$$$$ — Гереро — Далас????“.
Макар и кратки, останалите фрази бяха съвсем ясни: „феодал“, „собствена полиция“, „наказателни бригади“. Една от тях беше особено красноречива: „Бог да им е на помощ на «скъпите»!“. В тетрадката се споменаваха имената на Естъп, Хати Маккормак и още десетина души, които Демарко не познаваше. За съжаление сред тях не фигурираше Патрик Донъли, а Монтгомъри очевидно не беше открил произхода на капиталите на Тейлър.
До този момент никой, включително самият Демарко, не беше предположил, че обект на атентата е бил Филип Монтгомъри, а не държавният глава. Последователността на изстрелите на брега на Чатуга ясно сочеше, че е стреляно по президента, тъй като, след като бе убил Монтгомъри, Естъп бе стрелял още два пъти, с очевидното намерение да убие и високопоставения му приятел.