Едва сега Демарко осъзна, че раняването на президента е било умишлено. Естъп е бил прекалено добър с пушката, за да пропусне целта си цели три пъти. А последният му изстрел, минал между краката на Били и улучил агента, прикрил с тялото си държавния глава, е бил просто една от игричките, които винаги са се раждали в болния му мозък. Друга такава игричка бе демонстрирал и на самия Демарко през онази ужасна нощ в блатото.
Очевидно Тейлър бързо бе разбрал, че Монтгомъри събира материал за книга, в която възнамерява да опише деспотичните му методи в окръг Чарлтън — както беше разбрал и за Демарко. Също така очевидно той бе изпитвал страх от него. Защото щатските и федералните власти биха могли и да не обърнат внимание на оплакванията от бедни местни жители, а ако обърнеха — да бъдат подкупени или заплашени. Но никой не можеше да подкупи или заплаши известния писател Филип Монтгомъри, близък приятел на президента.
Тейлър си бе давал сметка и за друго: ако просто премахнеше Монтгомъри, полицията неизбежно щеше да се заинтересува дали убийството не е свързано с проучванията му в района. И бе предприел нещо изключително дръзко: бе представил убийството на Монтгомъри като случайно, станало по време на атентат срещу държавния глава. На негова страна, освен изключителните стрелкови умения на Естъп, бе и важното обстоятелство, че разполага с лостове за манипулация на Били Матис. Неговият син бе в състояние не само да го запознае с маршрута на президента, но и да открие човека, върху когото да хвърлят вината за престъплението. Демарко неволно се запита доколко тази манипулация е била възможна благодарение на заплахата срещу живота на Джилиан, и доколко благодарение на факта, че Били е син на Тейлър.
Сега вече знаеше всичко, с изключение на връзката на Патрик Донъли с развоя на събитията.
42
— Ти се оказа права — каза в слушалката той. — Монтгомъри е бил в течение на всичко, свързано с Тейлър. Този човек наистина е бил страхотен изследовател!
— Но нищо в записките му не свързва Тейлър с Донъли — отбеляза Ема.
— Така е — призна Демарко. — Имам само някои бегли догадки. Ема, прощавай, но обявиха полета ми.
— Спомена за някакви бегли догадки — невъзмутимо подхвърли Ема.
— Става въпрос за една странна бележка в тетрадката, която не се връзва с нищо. Поредица от доларови обозначения, имената „Гереро“ и „Далас“, следвани от няколко въпросителни. Съжалявам, Ема, но трябва да вървя. Иначе рискувам да изпусна самолета.
— Далас? О, Господи! — прошепна Ема.
— Какво има? — раздразнено попита Демарко. Следващият полет за Вашингтон беше след цели три часа.
— Кога забогатяват Тейлър и Донъли, Джо? — напрегнато попита тя.
— В началото на шейсет и четвърта. Но какво общо има това с…
— А какво се случва предишната година? По-точно през ноември шейсет и трета?
Демарко се замисли за миг, после поклати глава.
— Стига, Ема! Не може да говориш сериозно. Тук Кенеди няма нищо общо!
— Смени си резервацията, Джо. Хвани първия самолет за Далас. Ние с Нийл ще те чакаме там.
43
Махоуни страдаше от мигрена. Пердетата в кабинета му бяха спуснати, а осветлението изключено. Светеше само една лампа в преддверието, която позволи на Демарко да види силуета на шефа си, но не и лицето му. Не беше нужно да го вижда, за да усети недоволството му.
— Значи изобщо не са искали да убият президента, а? — изръмжа председателят.
— Не са.
— Но ти не разполагаш с повече доказателства, че са убили Монтгомъри, отколкото в момента, в който беше убеден, че покушението е било насочено срещу президента.
— Не, сър — кимна Демарко. — Но всичко съвпада, освен това вече разполагаме с един напълно убедителен мотив.
— Хммм.
Махоуни помълча малко, после подхвърли:
— И всички замесени са мъртви, така ли? Естъп, Матис, Тейлър.
Харолд Едуардс, Джон Палмери, Морган и Джилиан Матис, мислено продължи списъка Демарко. Един куп хора бяха мъртви, а двама от тях беше убил със собствените си ръце.
— Всички, с изключение на Донъли — кимна той. — Но аз не мисля, че…
— А и не можеш да докажеш връзката между Тейлър и Донъли — прекъсна го председателят.