— А мислите ли, че ще ви послуша?
— О, да. Ще му обясня за какво става въпрос. Ще говоря бавно. И той със сигурност няма да пожелае публичност на тая противна каша.
— А защо да не я пожелае? Убиха най-добрият му приятел все пак.
Опитът да проследи мислите на Махоуни приличаше на нощно шофиране по тесен планински път с изключени фарове.
— Помисли малко, Джо — въздъхна председателят. — Онзи младеж в Белия дом вече е на хиляди километри от тая работа. За човек в неговото положение куршумът в рамото е като раняване по време на бой. Затова продължава да носи обездвижваща превръзка, макар докторът му да твърди, че и една лепенка ще свърши работа. Не, синко. Президентът няма да иска да се разбере, че стрелбата е била предназначена за друг. Просто защото в момента води с повече от двайсет точки пред съперника си за следващия мандат.
Махоуни потърка длани и изведнъж заприлича на тлъст космат паяк, който усърдно плете мрежата си.
— Дааа — доволно проточи той. — Президентът ще уволни Донъли и тогава ще започнат истинските му проблеми.
— О, така ли?
— Без бронята на поста си и лишен от услугите на държавните адвокати, малкият Пат ще има много проблеми от юридически характер. Възрастни дами ще започнат да се подхлъзват на тротоара пред къщата му, а той ще се окаже в края на дълга опашка от хора с крехки като яйчена черупка гръбначни стълбове. Бивши агенти ще започнат да го съдят за тормоз и сексуално насилие, а и за всичко друго, за което можеш да се сетиш. Шибанякът ще се влачи по съдилища, докато е жив, а всичките му парички ще отидат за обезщетения.
Да не дава Господ да имам враг като Джон Махоуни! — неволно потръпна Демарко.
— Но нищо от тези неща не може да се сравнява с уволнението му. Без поста си малкият мръсник е пълна нула. Постът не само го закриля, той е животът му. По тази причина не иска да излезе в пенсия, независимо от парите, които е натрупал. Защото обича да се мотае сред агентите си, да ходи на срещи с президента, а дребните полицайчета да му целуват задника, когато благоволи да се появи сред тях. Още повече че след 11 септември си има ново хоби — да разследва всеки нещастник в тази страна, който носи арабска фамилия. Да, момчето ми. Изгуби ли поста си, той ще се превърне в жалко дребно старче, което си пази мястото на опашката пред аптеката.
Махоуни замълча, после вроденият му оптимизъм надделя.
— Е, кой знае — промърмори той. — Може пък да реши да се самоубие.
Лампата на писалището най-сетне светна. Човекът зад него изглеждаше ужасно — тоест точно на годините си.
— Затова днес ще му направиш едно посещение, Джо — приключи той. — Ще му разкажеш всичко, което имаме срещу него. Свободен си и да преувеличаваш колкото искаш. Главното е да му внушиш, че е затънал в лайна до ушите!
— След такъв разговор може и да си подаде оставката — подхвърли Демарко.
— Няма, бъди сигурен. Но той достатъчно ще го разтърси, за да не вдига пара, когато му звънне президентът.
— Сигурен ли сте?
— Той е слаб човек, Джо. Доказа го още през шейсет и трета, в Тексас. А действията му преди и след покушението само го потвърждават. Разкажи му историята си и го остави да се пържи в нея. Гарантирам, че ще си подаде оставката в момента, в който президентът му се обади.
Махоуни издърпа чекмеджето пред себе си и огромната му лапа потъна в него.
— Мамка му, свършил съм пурите! — изръмжа той. — Нищо чудно, че ще ми се пръсне главата!
44
Демарко и Ема седяха в бара на хотел „Четири сезона“ в Джорджтаун и отпиваха от чашите с кобалтовосиньо мартини. Бяха тук, защото Ема харесваше пианиста, който според нея имал глас като на Тони Бенет, въпреки че до момента Демарко не го беше чул да пее.
— Сигурна ли си, че искаш да присъстваш на срещата? — подхвърли той. — Ако този тип разбере коя си, като нищо ще ти съсипе живота!
— Не може, защото нямам какво да крия — отвърна Ема, а след това добави нещо, което го накара да се задави с питието си: — Животът ми е като отворена книга.
Минута по-късно се появи и Донъли, придружен от четирима агенти — всичките двуметрови дългучи с широки рамене, сред които шефът им почти не се виждаше. Явно този тип обичаше да се движи в компанията на бодигардове — като застаряваща рок звезда, която бяга от търсачите на автографи.
Донъли ги видя и махна с ръка към масата им, очевидно за да ориентира хората си. Агентите се втренчиха в тях, после се пръснаха и заеха позиции в различните краища на заведението. Щръкнаха като кактуси в дъждовна джунгла, на празни маси, с мрачни физиономии и неизбежните слушалки в ушите.