В тетрадката на Монтгомъри не се срещаше името на Патрик Донъли, но Ема допусна, че писателят бе направил опит да открие източника на богатството на Тейлър и по тази причина бе проследил служебната му кариера обратно до Тексас и 1963 г. От източниците, до които се бяха добрали Ема и Нийл, или от приятели на Тейлър по време на службата му в Тексас той бе разбрал, че въпросният патрулен полицай е напуснал работа три седмици след като бе докладвал за катастрофиралия кубинец. Но ако Монтгомъри бе попаднал на същия рапорт, в който се споменаваше, че колата на кубинеца е била открита в присъствието на агент на Сикрет Сървис, пътувал заедно с Тейлър, той несъмнено би направил заключението, до което стигна и Ема: че този агент на Сикрет Сървис се е намирал в Тексас във връзка с убийството на Кенеди.
Останалото беше чиста спекулация. Никой не можеше да докаже, че Гереро е носел със себе си голяма сума пари или че двете млади момчета, наведени над обезобразения му труп на пустата магистрала — до този момент бедни като църковни мишки, — са решили на място да си разделят парите и да не казват на никого. Но това беше направило впечатление както на Монтгомъри, така и на Ема.
— Кой е Айвън Гереро, кубинецът с пълна кола пари? — обърна се тя към Донъли. — Може би прословутият втори стрелец, който бяга с хонорара си? Или е бил само куриер, пренасящ парите за Осуалд и помагачите му? А може би човек, който е нямал нищо общо с убийството на Кенеди?
— Осуалд е действал сам — промърмори Донъли. Самочувствието му беше изчезнало като въздуха от спукана гума.
— Предполагам, че никога няма да разберем това, мистър Донъли — отвърна Ема, поклати глава и добави: — Благодарение на вашата алчност.
— Тръгвам си! — внезапно обяви Донъли. — Това са пълни глупости! Не можете да докажете дори една дума от всичко, което надрънкахте!
Изявлението му приличаше по-скоро на въпрос, тъй като шефът на тайните служби изобщо не направи опит да се надигне от стола си.
— Аз мога да докажа, че през шейсет и четвърта сте придобили голяма сума пари с неизвестен произход, мистър Донъли — спокойно отвърна Ема.
— Получих я в наследство, за бога!
— От кого, мистър Донъли? Всъщност можете и да не отговаряте на този въпрос. Нека изчакаме да ви го зададе ФБР.
— Нищо няма да ми задава ФБР! — запени се Донъли. — Аз командвам цялата…
— Мога да докажа и нещо друго, което е от решаващо значение, мистър Донъли — продължи все така невъзмутимо Ема. — Един рапорт в архивите на тексаската пътна полиция от шейсет и трета недвусмислено сочи, че вие сте се познавали с Макс Тейлър. — Главата й се наведе над малката масичка и спря на няколко сантиметра от лицето на Донъли: — Това, дребно копеленце, със сигурност мога да го докажа!
— Виждали сме се само веднъж, което не означава, че…
— По заповед на Тейлър вие сте назначили Матис в личната охрана на президента — ледено го изгледа Ема и главата й величествено се отдръпна назад. — Може и да не сте знаели, че той планира убийството на президента, но след покушението сте направили всичко възможно да спъвате следствието. Защо? Защото Тейлър ви е държал в ръцете си. Вас, директора на Сикрет Сървис. А с какво ви е държал? С далаверата от ноември шейсет и трета. Ето защо вие правите всичко възможно да скриете връзката си с Максуел Тейлър.
— Нищо не можете да докажете! — промърмори Донъли може би за трети път.
И беше прав. Наистина не можеха. Доказателства за контакти между Донъли и Тейлър нямаше. В това отношение и двамата бяха проявили крайна предпазливост. Никой не можеше да докаже, че Донъли и Тейлър са намерили голяма сума пари в колата на Гереро. Не бяха в състояние да притиснат Донъли дори с данъчните власти, защото той надлежно си беше платил данъците въпреки неизвестния произход на парите. Но всичко това беше без значение.