— Доказателствата са за съда, мистър Донъли — небрежно подхвърли Ема. — Но журналистите не се нуждаят от тях, за да превърнат живота ви в ад. Разполагаме с предостатъчно косвени доказателства и поредица от необясними съвпадения, които Стоун Филипс ще подреди достатъчно убедително в предаването си „Дейтлайн“, за да изглеждате в очите на хората като съучастник в грабеж, убийство и престъпен заговор, като през цялото време ще повтаря, че всъщност вие изобщо не сте официално заподозрян. Това несъмнено ще накара ФБР да се зарови по-надълбоко, не мислите ли? Един господ знае какво ще открият в къщата на Тейлър — може би нещо, което още по-безспорно ще докаже връзката помежду ви. А вашите приятели в Конгреса (макар че се съмнявам да имате такива) положително ще ви поканят да дадете официални показания пред специална комисия и тези показания ще се предават на живо по телевизията. Там ще трябва да обясните защо сте излъгали, че сте подложили определени свои подчинени на тест с детектора на лъжата и защо сте отказали да разследвате връзката между Дейл Естъп и Били Матис. До края на живота си ще трябва да отговаряте и на още два въпроса: защо, по дяволите, сте поддържали връзка с един луд от Джорджия и каква е била ролята ви в покушението срещу човека, когото сте се клели да защитавате.
Махоуни изрично ги беше предупредил да не казват на Донъли, че истинската мишена е бил Монтгомъри. Едно е да организираш убийството на някакъв писател, но съвсем друго — на държавния глава.
Лицето на Донъли придоби пепеляв цвят и Демарко реши, че е на секунди от апоплектичен удар.
— Не! — дрезгаво измуча Донъли и бавно се изправи. Краката му видимо се подгъваха. — Не! — повтори още веднъж той, този път с малко по-укрепнал глас. — Не можете да ме хванете! Никой не може да ме докосне. Аз съм директор на Сикрет Сървис!
Обърна се и напусна масата. Отначало крачеше бавно, очевидно опитвайки се да запази някакво достойнство, но после се понесе към вратата с цялата бързина, на която бяха способни късите му крака. Бодигардовете хукнаха подире му.
— Е, добре се позабавлявахме! — промърмори Ема.
45
Председателят тормозеше един гълъб.
Бяха седнали на стъпалата пред Капитолия и гледаха към паметника на Уошингтън. По небето нямаше нито едно облаче, а лекият ветрец беше достатъчен, за да раздвижва знамената около паметника като на рекламен филм.
Махоуни беше купил пликче небелени фъстъци от уличен продавач и в момента се забавляваше да ги пуска един по един в краката си и да гледа как гълъбът с проскубана опашка на метър от него буквално се задавя от лакомия. Птицата беше олицетворение на раздвоението, напрягайки малкия си мозък да прецени дали някакви ядки заслужават риска да се влиза в обсега на крайниците на това голямо белокосо животно, от което се разнасяше миризма на ферментирало зърно.
— Присъствахте ли на прощалната му церемония? — подхвърли Демарко.
— Не само присъствах, но взех и Анди Банкс със себе си — доволно кимна Махоуни.
— Взехте Банкс?
— Да. Наложи се да му обясня някои неща, за да разбере защо вършим това и защо трябва да си затваря устата. Отначало не му хареса — нали го знаеш какъв особняк е, но доста бързо пресметна, че съм прав и за него е по-добре да сме на своя страна — имам предвид себе си и президента. Той не е лош човек и аз се радвам, че го поставихме на този пост.
Както и да е. А самата церемония беше голям купон, който не бих пропуснал за нищо на света. Дребното копеле е толкова популярно, че успя да събере само двайсетина души — предимно секретарки на съответните шефове. А церемонията се състоя в зала за триста човека. В това отношение някой наистина беше демонстрирал творчество!
— Но защо изобщо организира прощална церемония, след като е уволнен?
— Защото обратното би изглеждало странно. Медиите щяха да си зададат въпроса защо един толкова важен държавен служител не е изпратен със съответните почести.
Махоуни пусна още един фъстък между дебелите си бутове и това негово действие удвои изкушението на гълъба. Нещастната птица размаха криле, протестирайки срещу ненужната жестокост. Във въздуха се разлетяха дребни пера.
— Президентът каза три изречения, после го награди със значка и евтин часовник — от онези, дето ги раздават на пощаджиите за добра работа.
От лапата му падна трети фъстък и гълъбът полудя. Затича напред-назад на малките си крачета, заковал немигащо око в съблазнителните ядки. Махоуни не обръщаше внимание на мъките му.