Макар че едва ли бе геният на квартала, Били Матис бе безспорно смел човек. Два пъти раняван по време на редовната си военна служба, носител на високи отличия, той, вече като агент на Сикрет Сървис, не се поколебал да се изправи срещу куршумите на брега на река Чатуга. Нима такъв човек можеше да бъде заподозрян в заговор за убийството на президента?
В досието обаче имаше и един друг интересен факт, който не убягна от вниманието на Демарко. Допреди два месеца и половина Матис изпълнявал съвсем обикновени задачи, които били далеч от славата: охранявал затворените периметри около Белия дом или Кемп Дейвид, често бил един от стотиците цивилни агенти, покриващи улиците, когато президентът удостоявал с присъствието си различни райони в централната част на Щатите. Никога не бил личен бодигард на президента или на член на семейството му. От досието не можеше да се разбере причината да бъде включен в преторианската гвардия на 15 май. Дали това се дължеше на проявения в миналото героизъм, или просто защото бе натрупал достатъчно стаж, оставаше загадка. Демарко си даваше сметка, че може да разбере това само от човек, достатъчно запознат с вътрешните правила на Сикрет Сървис. Но фактът за неотдавнашното му включване в контингента за лична охрана на държавния глава си оставаше интригуващ. Е, интригуващ дотолкова, доколкото човек отдава предпочитанията си на различните конспиративни теории.
Пъхна досието и картончето в най-горното чекмедже на бюрото си и превъртя ключа. После излезе от кабинета и тръгна по коридора към стаята на техниците. Почука и търпеливо изчака отвътре да долети небрежното „давай“, след което отвори вратата. Около масата в средата на помещението играеха карти трима чернокожи мъже, облечени в тъмносини работни комбинезони. Над разглобения климатик на плота в дъното се беше навел четвърти — също чернокож, облечен като колегите си.
Зърнали фигурата на Демарко на прага, картоиграчите дружно го поздравиха с познатите до болка възклицания: „О, ето го италианският жребец“, „Неуморимото емигрантче пристига“ и „Кльощавият пак е тук“.
— Исусе! — страдалчески се намръщи Демарко. — Всеки път ли трябва да правите този театър?
— Всеки път — спокойно отвърна мъжът, който човъркаше климатика. — Защото всички жабари са идиоти, а ти адски приличаш на шибания Съни Корлеоне! — Той се избърса в долната част на комбинезона, ухили се и почти смачка в лапата си пръстите на Демарко.
— Как е хлапето, Къртис? — попита Демарко.
Най-големият син на Къртис Джаксън беше кетчър в младежкия отбор на „Метс“. Миналата неделя беше блокирал кръга около хоума в момента, в който първият бейсман на противника — грамада с размерите на Ню Джърси, налетял отгоре му със скоростта на експрес. Момчето не бе изпуснало топката, но се бе наложило да го изнесат на носилка, при това само на два ининга от края на мача.
— Нищо му няма — ухили се Къртис. — Явно има дебелата глава на майка си. Другата седмица е готов за игра.
— Това е добре.
— Хей, Дееемааарко — протяжно подвикна един от картоиграчите. — Прави ли ти впечатление, че единственият бял човек в сградата получава канцелария в мазето?
— Той не е бял, а италианец, Кларк — поправи го друг от играчите. — След една-две слънчеви бани ще стане по-черен и от теб!
— Трябва да влезеш в профсъюза, Демарко — ухили се първият. — Така ще те повишат и може да ти дадат кабинет някъде по-нагоре.
— Никога — влезе в тон Демарко. — Ако вляза в профсъюза, ще ме накарат да облека някой шибан комбинезон с име на джобчето.