— Не искам — отвърна Банкс. — Поне засега.
— Защо?
Генералът не отговори. Стоеше изправен до прозореца и мълчеше, изглеждайки едновременно виновен, упорит и разгневен.
В тези четири дни след покушението Банкс и началникът на Сикрет Сървис Патрик Донъли бяха дали подробни показания пред следователите на ФБР, репортерите ги дебнеха пред къщите им и ги засипваха с въпроси, а Конгресът, проявил доста необичайна пъргавина за репутацията си, ги изправи пред една гневна комисия, която в продължение на часове ги пържи на темата „Как и защо е била пробита охраната на президента“. Което означаваше, че Банкс е имал многобройни възможности да сподели подозренията си за участие на агент от Сикрет Сървис в опита за убийство на президента. Но ето го тук — навел глава като бик, вика „не искам“.
Демарко съзнаваше, че трябва да стане и да си тръгне. Да си вдигне задника от шибания стол и да излезе, без да поглежда през рамо. Но съзнаваше и нещо друго: ако си тръгне, без да разбере за какво става въпрос, Махоуни ще му извади душата.
Но преди да избере едно от двете възможни решения, Банкс пристъпи към бюрото и взе някакво картонче. Държеше го безкрайно внимателно за ръбовете, сякаш беше посипано с антракс.
— От това започна всичко — рече той и му го подаде. — Не е оригиналът, но съдържанието му е идентично с него. Самият оригинал изпратих на… Всъщност няма значение. Хайде, прочети го.
„Игъл Уан е в опасност — прочете Демарко. — Отменете риболова на река Чатуга. Вътрешният кръг е компрометиран. Това не е шега.“
Подписът отдолу гласеше: „Агент, попаднал на неподходящо място“.
3
Напоследък председателят беше започнал да ходи пеша на обяд, опитвайки се да отложи инфаркта, който със сигурност щеше да го убие. По тази причина каза на Демарко да го чака пред мемориала на Тафт точно в дванайсет. Демарко се появи в дванайсет и четвърт, а в момента минаваше дванайсет и половина.
В центъра на мемориала се издигаше триметровата бронзова статуя на сенатора Робърт А. Тафт, подпряна на трийсетметрова камбанария от бял мрамор. На нея бяха монтирани двайсет и седем камбани, изработени във френския град Анеси, като най-голямата от тях тежеше над седем тона. Демарко не помнеше за какви заслуги на сенатора Тафт е бил издигнат мемориалът, но беше благодарен за местоположението му — в приятен градски парк, съвсем близо до Капитолия. Едно добро място да чака шефа си.
Седна на дървената пейка срещу паметника, затвори очи и подложи лицето си на топлите слънчеви лъчи. Но спокойствието му беше нарушено от две шумни катерички, които се гонеха по тревата и дънерите на околните дървета. В момента, в който преследвачката най-после хващаше натясно бегълката, последната демонстрираше фалшиво покорство, но само докато се отдалечи достатъчно, за да се стрелне в друга посока — обикновено към някое на пръв поглед твърде отдалечено клонче, което сякаш по чудо удържаше тежестта на тялото й. Демарко не беше сигурен дали гонитбата е някакъв любовен ритуал, или двете животинчета просто си играеха, но скоро му дойде до гуша от представлението. В един момент пожела някоя от тях да се размине с клона и да се размаже на земята, но представата за кръвта, бликаща между зъбите на гризача, го накара да прогони тази мисъл от съзнанието си.
Потънал в дебрите на въображението си, той изобщо не разбра кога Махоуни се появи и тръшна едрото си тяло на пейката до него. Стресна се, но стресът му бързо премина в смайване, когато видя, че шефът му е в спортен екип: синя тениска, размер XXXL, сини шорти с бели кантове и поскърцващи нови маратонки „Найки“ с размери на едноместно кану.
— Сутринта бях при генерал Банкс — бързо се окопити той.
— И? — попита Махоуни, опитвайки се да успокои дишането си.
— Вижте, сър… Този човек иска да разследвам покушението срещу президента!
— Ти?! — подхвърли с недоверие шефът му.
Реакцията на Махоуни вероятно беше естествена, но Демарко се обиди.
— Да, сър. Генералът се безпокои, че в опита за убийство може би е замесен агент от Сикрет Сървис.
— Това са нелепости — отсече Махоуни и хвърли поглед на часовника си. Явно вече беше успял да се отегчи от глупостта на помощника си. — А ако наистина се тревожи толкова, би трябвало да го сподели с момчетата от Бюрото.