В продължение на повече от двайсет години президентът и Монтгомъри се събираха за няколко дни, за да се отдадат на забавленията от младостта си — ски, лов и риболов, спускане с кану по водите на някой пенлив планински поток. Разбира се, обилно поливайки всичко това с отбрани напитки. Тези няколко дни в компанията на Монтгомъри — обект на повишено внимание от страна на медиите — бяха единственото време, през което президентът си позволяваше да ходи разрошен, без да го е грижа за външния си вид. Що се отнася до Монтгомъри, той винаги си беше рошав. И след избирането му на високия пост президентът държеше на тези излети, настоявайки охраната му да бъде сведена до минимум. Причината за това без съмнение трябваше да се търси в нежеланието му хората да стават свидетели на запоите му в компанията на носителя на наградата „Пулицър“. Като например онази нощ на брега на река Битъруд, когато хвърляха празните бутилки от уиски във водата, а след това ги целеха с разнокалибрено автоматично оръжие, взето назаем от охраната — една дейност, която едва ли бе подходяща за ушите на природозащитниците или за хилядите гласоподаватели, обявили се за контрол върху притежанието на огнестрелни оръжия.
Тази година двамата приятели бяха решили да отидат на риба в Джорджия, на река Чатуга. Датата на излета, от 14 до 17 юли, отдавна бе включена в натоварената програма на президента, но точното място според Банкс бе избрано доста по-късно — някъде в края на май. Разбира се, доста хора бяха осведомени за събитието, а това предлагаше почти неограничени възможности за изтичане на информация.
Банкс бе получил предупредителното писмо четири дни преди пътуването на президента до Джорджия и първата му работа бе да позвъни на директора на Сикрет Сървис Патрик Донъли. Донъли бе категоричен, че това не може да бъде дело на някой от агентите му, и дори се бе учудил, че Банкс обръща внимание на подобни анонимни послания. Отношението му определено не бе допаднало на генерала.
Той бе изтъкнал, че писмото е напечатано на бланка на Сикрет Сървис, поставено в официален плик на службата и — най-важното — изпратено със служебната поща. А служебната поща се пренасяше на ръка от въоръжени куриери, които използваха блиндиран автомобил за краткото разстояние между Ейч стрийт и министерството на Банкс на Небраска авеню. До торбата с пощата имаха достъп единствено специално оторизирани служители на Сикрет Сървис, а в министерството тя се приемаше от личния асистент на Банкс.
В допълнение текстът на писмото съдържаше и специализиран жаргон: „Игъл Уан“ и „вътрешен кръг“. Първото бе кодовото име на президента, а с второто се обозначаваха членовете на личната му охрана, които не се отделяха от него по време на пътуване. Съществуваше и външен кръг от агенти, които имаха задачата да охраняват съответния периметър — по покривите, сред тълпата, покривайки стратегическите точки за контрол. В случай че външният кръг бъдеше пробит, задачата на хората от вътрешния бе да защитят президента по всякакъв начин, включително и с цената на живота си.
Въпреки всичко Донъли продължаваше да твърди, че писмото е фалшификат. Може би наистина бе изпратено от агент на Сикрет Сървис — много от неговите служители не бяха доволни от реорганизациите, предприети от Банкс, — но това според него все още не означаваше, че съдържанието му е вярно. След което Донъли, признат майстор на бюрократичните хватки, бе предложил на Банкс лично да се обади на президента и да провали дългоочакваната му ваканция заради анонимно писмо, в което се твърдеше, че съществува риск по отношение на собствената му охрана. Банкс, разбира се, не бе вдигнал телефона, но бе решил да запази предупредителното писмо.
Седем дни по-късно Филип Монтгомъри и един агент на Сикрет Сървис бяха убити, а самият президент бе ранен. Банкс изпитваше ужас и чувство за вина от факта, че не бе реагирал на предупредителното писмо, което очевидно се бе оказало истинско. Той се бе обадил на Донъли, за да му съобщи, че му изпраща въпросното писмо. Настояваше за снемане на отпечатъци от него, за ДНК проба от евентуална слюнка върху плика, а също така и за спешно вътрешно разследване, което да разкрие автора.
Донъли направи всичко възможно да го разубеди. Каза му, че ако изпрати писмото в лаборатория и започне разпити, нещата светкавично ще стигнат до медиите. А това бе последното нещо, което желаеха да се случи, твърдеше той. То несъмнено щеше да даде храна на разни конспиративни теории, замесващи Сикрет Сървис в заговор срещу живота на президента. Но Банкс държеше на своето. Макар че бе назначен лично от президента, Донъли все пак бе негов подчинен.