— Значи, че не хареса дизайнерските ми идеи. А сега трябва да вървя — каза Давънпорт и затвори вратата.
Демарко пристигна в кафене „Старбъкс“ на Пенсилвания авеню точно в два часа следобед и си отдъхна, когато лимузината на председателя се появи само пет минути по-късно. Не беше необичайно явление Махоуни да го накара да чака четирийсет минути — или изобщо да забрави за срещата.
Беше се обадил на шефа си веднага след посещението при Марша Давънпорт и го беше убедил да се видят, преди да напусне града. Махоуни щеше да заминава за Сан Франциско, за да изнесе лекция на някакво събрание, което значеше, че ще поднесе импровизирана двайсетминутна реч, ще прибере десет хиляди долара и през останалото си време в Калифорния ще обиколи винарските изби в долината Напа. А и като че ли нямаше да обикаля сам. Когато шофьорът на председателя отвори задната врата на лимузината, на Демарко за секунда му се мярна красив крак, обгърнат в черен чорап.
Демарко беше решил, че е крайно време да се посъветва с Махоуни. Връзката между Тери Финли и Пол Морели го притесняваше. Морели беше не само фигура от политическата стратосфера, но и член на партията на Махоуни. Ето защо Демарко сметна за благоразумно да информира Махоуни какво е научил, преди да продължи нататък.
Махоуни спокойно се приближи до масата, където чакаше Демарко. Той беше седнал отвън, защото знаеше, че Махоуни ще иска да пуши и ще мрънка, ако се появи пречка. Махоуни тежко седна на стола и се пресегна, за да вземе една от двете картонени чаши кафе, които Демарко беше поръчал. Отпи от кафето, намръщи се на вкуса и после бръкна в джоба си за плоското шишенце, онова, сребърното, украсено с емблемата на морската пехота. Същата емблема беше татуирана на дясната му ръка, а когато разговаряше с ветерани, ръкавите му винаги бяха навити. Той премлясна, доволен от вкуса на алкохолното си кафе, и хвърли въпросителен поглед на Демарко.
— Дик Финли смята, че синът му може би е бил убит.
Ако не започнеш разговора с нещо интригуващо, бързо губиш интереса на Махоуни. Демарко му разказа за салфетката, намерена в портфейла на Тери, и за всички останали подозрения на Дик Финли относно смъртта на сина му.
Когато стигна до наученото от Нийл за тримата господа от списъка на репортера, Махоуни погледна часовника си, след това лимузината и после каза нещо, което изуми Демарко.
— По дяволите, тия работи всеки ги знае. Преди да изберат Морели в Сената, излезе една статия в „Таймс“, или пък беше в някое от ония префърцунени нюйоркски списания. Все тая, пишеше как Морели бил толкова голям късметлия, че трябвало да си купува билети за лотарията, вместо да работи.
— Може би не е било просто късмет.
— Единият се набутва в катастрофа; другия го хващат със секретарката; а третия го спипват с малолетно момче. Знаеш я старата поговорка, синко: никога не отдавай на злоба това, което може да бъде обяснено с тъпотия.
— Имате право — отвърна Демарко, но в същото време се ядоса, че Нийл беше премълчал факта, че всичко, което бе представил като резултат от задълбочено проучване, е било написано в някакво списание. — Смятате, че трябва да зарежа тази история ли? — попита той. — Мога да продължа да се ровя, да говоря с някои от тези хора, да отида до Ню Йорк и да се срещна с другата жена, но…
— Не, ще ти кажа какво ще направиш. Искам да отидеш да се видиш с Пол Морели.
— Шегувате се — сепна се Демарко.
— Не. Може и да съм длъжник на Дик Финли — беше ми от голяма помощ, когато пристигнах в града, — но мой дълг към страната ни е да разкрия истината пред Пол за това какво става. — Махоуни допи кафето си. — Морели е най-доброто, което се е случвало на партията след Рузвелт — или мен — и той ще е следващият президент на САЩ. Добър човек е — може би дори страхотен — и заслужава да знае, че някакъв репортер се е опитвал да го натопи. И ако Тери Финли наистина е бил убит, в което се съмнявам, заслужава да знае и това. Искам да говориш с него и да му кажеш какво си научил. Ще му се обадя да те приеме. А сега имам да гоня самолет.
6
Политиците толкова пъти бяха разбивали илюзиите на Демарко, че той се смяташе за достатъчно увреден, за да добие правото да паркира на местата за инвалиди. И все пак трябваше да признае, че беше сериозно впечатлен от Пол Морели.
Морели произхождаше от работническо семейство, най-малкото от пет деца. Завършил бе колеж с помощта на стипендия за социално слаби и според легендите взел дипломата си на юрист, като учел по дванайсет часа на ден, а останалото си време отдавал на благотворителни начинания. Очевидно изобщо не е спял. Амбициозен, надарен и чаровен, той се гмурнал в политиката като риба във вода и станал един от най-младите обитатели на имението „Грейси“. А като кмет на Ню Йорк пожънал страхотни успехи: престъпността намаляла; никакви грозни скандали не опетнили мандата му; профсъюзите се въздържали от ненавременни разрушителни стачки. И така той отплувал към Сената, а според всички коментатори Сенатът беше просто спирка по стремителния му възход към Овалния кабинет.