Начинът, по който изглеждаше, определено не беше пречка. Беше младолик четирийсет и седем годишен мъж, косата му беше като къдрава черна корона, прошарена с точното количество сребристи кичури, а пластичните хирурзи спокойно биха могли да използват профила му за образец. Беше висок и с идеални пропорции, а ако се умореше от политиката, можеше да работи като модел на бански костюми. Но дори и противниците му трябваше да признаят, че не само външността беше неговата сила. Той беше и невероятен стратег, ненадминат дипломат и един от най-сладкодумните оратори, които някога са хващали микрофона. И темите, по които говореше, каузите, които защитаваше, битките, които водеше, винаги бяха толкова… правилни. Последният демократ с такъв магнетизъм носеше името Кенеди.
Онази вечер, когато Демарко позвъни, вратата му отвори самият Морели. Беше облечен небрежно: суичър, удобни бежови панталони и мокасини. Ръкавите на суичъра бяха навити и откриваха силни китки, покрити с груби тъмни косми. Демарко се почувства скован и прекалено официално облечен в своя костюм и вратовръзка. Морели го отведе в уютен кабинет, докато говореше за топлото есенно време. В кабинета вече седеше мъж, когото Морели представи като шеф на канцеларията, Ейб Бъроус. Бъроус седеше в един от двата стола пред бюрото на Морели и в скута си имаше куп листове, висок петнайсет сантиметра. Той кимна на Демарко, но не се изправи, за да му стисне ръката.
За разлика от Пол Морели, Бъроус не впечатляваше с физика. Беше нисък и пълен, с корем, който преливаше над колана му. Имаше месести устни, масивен нос като картоф и тънка пясъчноруса коса, която беше оформил като къдравата прическа на афроамериканец в жалък опит да прикрие факта, че оплешивява.
— С Ейб гледаме да отхвърлим малко работа на спокойствие — каза Морели с уморена усмивка. — През деня просто не стига времето, а утре заминавам извън града.
Морели покани Демарко да седне до Бъроус, а сам той се настани на високия стол зад бюрото. Дори и със суичър Морели изглеждаше като човек, чието място е зад някое голямо бюро, откъдето да раздава команди, и Демарко се почувства като пълен некадърник. Този мъж беше само с няколко години по-възрастен от него, но докато Джо Демарко беше държавен служител без изгледи за напредък в кариерата, Пол Морели щеше да се кандидатира за президент.
— Искате ли кафе, Джо? — попита Морели и когато Демарко прие, Морели погледна Бъроус. Бъроус се намръщи, че го пращат да прислужва на Демарко, но остави листовете настрана и отиде да донесе кафето.
— Джон Махоуни ме помоли да се срещнем с вас днес, Джо, но не беше особено конкретен относно причината. За него ли работите?
— Не, сър, не пряко за него — излъга Демарко. — Аз съм просто адвокат, назначен към Конгреса. — За да отвлече вниманието на Морели и да спре по-нататъшните въпроси кой го е назначил и с какво се занимава, Демарко изтърси: — Между другото, кръстникът ми е работил за вас.
— Кръстникът ви?
— Да, сър. Хари Фостър.
— Я виж ти! — възкликна Морели. — Хари е добър човек, познаваме се от години. — Следващият въпрос на Морели озадачи Демарко. — Близки ли сте с Хари, Джо?
— Ами не, сър, вече не. Бяхме близки, когато бях малък, но откакто живея тук, а Хари в Ню Йорк…
— Разбирам — кимна Морели. В този момент Бъроус се върна с кафето за Демарко и сенатора. Морели му благодари, отпи от чашата си и попита: — И така, Джо, как мога да ви бъда полезен?
— Господин Махоуни получи обаждане от стар свой приятел, бивш конгресмен на име Дик Финли, който се пенсионирал преди около десет години. Синът на Финли наскоро умрял и полицията отписала смъртта му като злополука, но Финли смята, че синът му може би е бил убит заради нещо, върху което е работел.
— С какво се е занимавал синът му?
— Бил е репортер. В „Уошингтън Поуст“.
— А, онзи човек — обади се Бъроус.
— Познавал си го, Ейб? — попита Морели.