— Да, познавах го. — Бъроус направи гримаса, която подсказа на Демарко, че не е бил голям фен на Тери Финли.
— А какво кара господин Финли да смята, че синът му е бил убит? — попита Морели.
Демарко му обясни.
— Хм. Звучи доста неубедително. Но все пак мога да си представя колко разстроен е от смъртта на сина си. Също така предполагам, че господин Финли е доста възрастен.
— Да, сър — потвърди Демарко и неволно се възхити от хитрия ход на Морели. Без да каже и една лоша дума, той току-що беше намекнал, че Дик Финли не само е обезумял от скръб, но и страда от старческо слабоумие.
— При всяко положение това какво общо има с мен, Джо?
Преди Демарко да успее да отговори на въпроса, вратата на кабинета се отвори със замах и съпругата на сенатора влезе при тях.
Демарко беше виждал по вестниците снимки на Лидия Морели, която позира до сенатора на различни празненства във Вашингтон, но на тези снимки не личеше колко крехка всъщност беше тя. Беше дребничка, не по-висока от метър и петдесет и пет-шест и болезнено слаба. Демарко беше чел, че е с няколко години по-възрастна от съпруга си, но ето че когато двамата се намираха в една стая, разликата в годините сякаш бе цяло десетилетие. Въпреки това тя все още беше привлекателна жена, с големи синьо-сиви очи и руса коса, подстригана във форма, която подчертаваше хубавите й скули. За разлика от сенатора, тя не беше облечена небрежно. Носеше бежов костюм с панталон, розова блуза с широка яка и обувки на високи токчета.
Лидия за момент отвори широко очи от изненада, когато видя Демарко да седи в кабинета, но бързо се овладя, усмихна му се и се обърна към съпруга си.
— Извинявай, Пол. Не знаех, че имаш гости.
— Здравей — каза Морели на жена си. — Къде се губиш?
Морели зададе въпроса небрежно, но Демарко усети лека острота в тона му, като че ли се беше подразнил, че жена му е излизала или че не му е казала къде отива.
— А, бях на вечеря с една приятелка от едно време, от клуба в университета — каза Лидия. След това вяло вдигна юмрук във въздуха, измърмори „Напред, Алфа Пи!“ и отиде до един шкаф в далечния край на стаята. Когато го отвори, Демарко успя да види, че той всъщност представлява барче, пълно с бутилки, чаши и гарафи. — След минутка се махам, няма да ви преча — каза тя с гръб към мъжете, докато разглеждаше съдържанието на барчето. — Само ще си забъркам питие за ваната.
Демарко усещаше, че сенаторът е смутен от поведението на съпругата си. Една-две думи бе произнесла леко завалено, а когато се запъти към барчето, движенията й, бяха премерени, като че ли полагаше усилие да запази равновесие. Очевидно беше обърнала няколко питиета с бившата си състудентка и беше леко замаяна.
Бутилките в барчето силно издрънчаха, докато Лидия се мъчеше да открие тази, която търсеше. Здраво стиснала за гърлото едно шише с уиски, тя се обърна и отново се усмихна на Демарко.
— Няма ли да ме представиш на този привлекателен господин, Пол? — попита тя.
— О, разбира се — отвърна Морели. — Джо, това е съпругата ми Лидия. Лидия, това е Джо Демарко. Джо прави разследвания за Конгреса.
— Наистина ли? Нещо като частен детектив?
Бъроус се изсмя, тъй като най-вероятно предположи, че Лидия се шегува, но тя моментално го стрелна с поглед, който изтри усмивката от лицето му. Демарко беше забелязал, че когато влезе в стаята, тя не обърна никакво внимание на Бъроус, и съдейки по реакцията й на неговия коментар, беше очевидно, че не го харесва.
Демарко се почувства длъжен да отговори.
— Не, госпожо. Аз съм просто адвокат. Аз…
След това замълча. Не смяташе, че е уместно да обсъжда причината за посещението си със съпругата на сенатора, и Пол Морели, който веднага усети безпокойството му, се намеси:
— Джо просто разследва случай, който засяга един репортер, Лидия. Нищо значително.
Лидия повдигна едната си вежда.
— Е, щеше да е много по-интересно, ако беше от ония, печените частни детективи. Прилича на такъв.
— Лидия — каза Морели, чието търпение явно се изчерпваше, — трябва да…
— Добре. Изчезвам. Оставям ви да продължите с момчешките си занимания.
Докато минаваше през вратата, дясното й бедро леко закачи рамката на вратата и тя измърмори „Опа“.
Морели се загледа за момент през отворената врата, след което се обърна към Демарко.
— Предполагам, знаете какво се случи с нашата дъщеря, нашата Кейт. Това оказа ужасен ефект върху нас, особено върху Лидия. И двамата все още се възстановяваме.