— Игра?
— Когато Доминик се съюзил с Пол, той вече е имал всичко. И власт, и уважение. Бил е във връхната точка на кариерата си. Но идеята да направи един човек кмет на Ню Йорк, после сенатор и накрая президент… Мисля, че му се е сторила особено примамлива. Можеш ли изобщо да си представиш какво е чувството? Неговият човек в Белия дом. Мисля, че за Доминик тръпката е била невероятна — искал е да провери силите си, да види колко нависоко може да издигне Пол. Това ще да е бил неговият начин да покаже среден пръст на цялата система. Но за Пол, разбира се, това изобщо не е било игра. Прицелвал се е в Белия дом от самото начало.
Игра, помисли си Демарко, игра с живота и репутацията на други хора.
— По някое време — продължи Хари — още нещо е станало важно за Доминик и това е била Кейт. Не е познавал Лидия като малка, но с Кейт се запознал, когато тя била на около две годинки, и направо се влюбил в нея. Кейт може би е била единственият човек на земята, когото Доминик Калвети наистина някога е обичал. Знам, че не е обичал нито собствената си жена, нито майката на Лидия, нито дори Лидия. А и никога не е имал други деца. Но с Кейт е било различно. Доминик дори плака, когато Кейт умря, видях го с очите си. Така че според мен част от причината да помага на Пол е била, за да има някаква връзка с внучката си, въпреки че тя не е знаела кой е той.
— Не е ли било опасно за Калвети да се среща с Пол и семейството му?
— Разбира се, че е било опасно. Ако някой направел връзката помежду им, с Пол би било свършено. Затова Доминик и Пол са се срещали лице в лице само двайсетина пъти. Но когато Кейт е била малка, преди да порасне достатъчно, за да научи кой е Калвети, няколко пъти са я водили при него. И тези посещения са били организирани като… военни операции. Сменяли коли, избирали далечни места, ползвали хеликоптери за наблюдение.
— Но в някакъв момент Кейт със сигурност е проявила любопитство кой е чичо Доминик. Трябва да се е досещала, че не е някой обикновен добродушен роднина.
— Не знам — вдигна рамене Хари. — Не знам какво са казали на Кейт, когато е пораснала. А когато Пол се преместил във Вашингтон, на срещите трябвало да се сложи край. Организацията станала прекалено сложна, а залогът — прекалено висок.
Демарко отиде до прозореца и погледна към Сентръл Парк. Една полицейска кола беше спряла близо до ледената пързалка с включени синьо-червени светлини, които се сливаха с мигащите лампички на едно коледно дръвче край езерото.
Сега вече всичко получаваше логично обяснение, включително защо Пол Морели не бе помолил Доминик Калвети за помощ, за да убие жена си — не е могъл да поиска от него да убие собствената си дъщеря. Имаше и още нещо. Ако Морели беше помолил Калвети да убие Лидия, щяло да се наложи да обясни защо, а не е можел да му каже причината: че е насилвал обожаваната му внучка.
Изясни му се и още нещо: сега разбираше защо Лидия не бе пожелала да назове името на Калвети. Лидия е искала да унищожи мъжа си заради това, което е причинил на дъщеря й, но мотивите й не са били изцяло невинни. Не е искала светът да узнае, че Калвети е неин баща, а тя се е примирявала с всичко, което той е направил за съпруга й.
— Хари — наруши мълчанието Демарко, — каква е твоята роля във всичко това?
Беше сигурен, че вече знае отговора на този въпрос.
— Бях посредник в някои от съвместните им дела. Доминик ме познава от много отдавна, още от ранните дни с баща ти, и ми има доверие. А аз познавам Пол още отпреди да се кандидатира за кмет, затова и той ми вярва. Имаше много неща, които трябваше да се свършат — да се говори с разни хора, да се сключват разни сделки, — в които нито Доминик, нито Пол можеха да се замесват. И за тези сделки Пол не можеше да прати някое надуто хлапе от персонала си, нито пък Доминик — някой от своите. Ето защо използваха мен.
Но и са ти плащали, и то много добре. Сега вече скъпият офис на Хари също имаше своето обяснение.
Външно Хари сякаш беше същият като при последната им среща — внимателно подстригана бяла коса, поддържани ръце и нокти, добре ушит костюм и копринена вратовръзка, — и все пак изглеждаше някак изпаднал, белязан от опасните улици, от които беше избягал преди толкова години. Колкото и да го обичаше, Демарко знаеше, че повече няма да го види. Ако изобщо оцелееше в близките дни.
Демарко вече знаеше отговора и на следващия си въпрос, но все пак го зададе.